Тютюн

— Аз ще платя, разбира се — заяви той, като извади две никелови монети и ги погледна внимателно, сякаш това бяха последните му пари.

— Ти грешиш!… — рече тя. — Аз не съм продавачка.

Той я погледна равнодушно, но после изведнъж очите му трепнаха. Най-после я видя… Най-после забеляза, че тя беше хубава и от малко по-друго тесто.

— Вярно, ти не приличаш на продавачка — поправи се той без смущение.

Очите му се спряха последователно върху вехтата блуза, избеляла пола и платнените обувки, които бе сложила на бос крак. Тя имаше добре сложено тяло и красиво лице, наситено с удивителна жизненост. Изобилната кръв придаваше на кожата й леко обгорена от слънцето, бакърен оттенък. Тя бе свила доста грижливо гъстата си черна коса на руло, а орловият нос придаваше на красотата й нотка на осъзната и малко високомерна сериозност. Всичко това му се стори забавно. Той продължаваше да я обижда с учудването в погледа си. У него имаше нещо несъзнателно дръзко. Ала вместо да се разсърди, тя извърна към него лакътя си, върху който висеше кошницата, и повтори:

— Вземи си.

Ръката й беше силна, мургава и загоряла от слънцето, но с нежна китка, с чисти и равно подрязани нокти.

Той постави книгата в джоба си и взе един грозд.

— Каква е тази книга? — попита Ирина жадно.

— Една немска книга върху тютюните.

— Отегчително!… Как можеш да четеш такива книги?

— А какво да чета?

— Романи!…

— Не, аз не чета никога романи — каза той.

Тя стисна устни и направи презрителна гримаса. После го покани да вземе още един грозд и се приготви да си върви.

— Ще те придружа до града — рече той, като хрупаше гроздето с удоволствие.

Ирина се усмихна равнодушно. Нямаше нищо против.

— Аз съм Борис Морев, син на Редингота — представи се той, като че беше решил да се забавлява с баща си. — Познаваш ли Редингота?

— О, и как!… — произнесе тя с престорена гримаса на ужас.

А след това си спомни за упорития навик на учителя по латински да не поставя никому шесторка. Това можеше да попречи на влизането й в Медицинския факултет.

— Откъде го познаваш? — попита той.

— От гимназията.

— Значи, ти си ученичка в гимназията!… — Удивлението му ставаше все по-голямо. — В кой клас?

— В седми.

— А как си с латинския?

— Добре.

— Не вярвам. Как е възможно да бъдеш добре при такъв смахнат човек?

— Кой е смахнат? — учудено попита Ирина.

— Баща ми.

— Той не е смахнат, а строг.

— Не, направо смахнат! — настоя Борис.

— Аз ще бъда освободена от матира по латински — каза тя.

— Така ли?… Тогава ти сигурно знаеш наизуст речта на Цицерон срещу Катилина и можеш да я повториш като грамофонна плоча?

— Не, не я зная. Нито пък баща ти иска това. — Тя поправи с ръка рулото на косата си и попита жадно: — Защо се представяш чрез баща си?

— Защото той е много известна личност и хората казват, че приличам на него.

— Ти не приличаш на него и вероятно си доволен от това.

— Да — рече Борис, като се изсмя някак горчиво и злобно. — А как се казва баща ти? — попита той след малко.

— Той е също много известна личност… Чакъра, старшията от околийското, ако си чувал?

— Да, зная го, разбира се.

Настъпи мълчание, което изпъкна в контраст с бързия им и непринуден разговор преди малко.

— От какво се учудваш? — попита тя остро.

— От нищо — произнесе той безразлично.

Ирина го погледна бързо. Стори й се, че имаше нещо еднакво в съдбата им. И двамата се стесняваха от бащите си — сякаш не можеха да им простят, задето не бяха станали министри или народни представители.

— Аз не се срамувам от баща си — каза тя твърдо.

— Нито пък аз от моя — заяви той също. — Но не мога да му простя, че е смешен.

— С какво е смешен?

— С всичко… Като всеки даскал.

— Това са ученически мнения.

— Сегашните ученици са по-умни от учителите си затова им се подиграват. Да се учи латински е глупост.

Тя отвърна с книжните доводи на Редингота върху необходимостта от латински за ония, които смятат да следват в университета. Борис я изслуша разсеяно и не възрази. Той само се удиви на гладкия начин, по който течеха мислите й. Но това не го развълнува никак. Дългите години на печално детинство и на неизлечимата учителска бедност на баща му бяха наслоили в душата му студ и горчивина към света, които винаги му пречеха да се вълнува.

Двамата бяха тръгнали неусетно по шосето и когато наближиха града, на Борис се стори, че трябва да я остави. Той подаде ръката си и попита дръзко:

— Искаш ли да се видим утре?

Бързият и неочакван въпрос я смути. Нямаше никакво вълнение в гласа му, нито в очите му. Това бяха познатите остри, тъмни и пронизващи очи, без влажната сладникавост на учителя по пеене, без овчата покорност на влюбените й съкласници. Тия очи сякаш проникваха в нея, без да издават тайната си, и съдържаха онова далечно, парливо и непознато нещо, което намираше само в книгите. Тя се помъчи да се изтръгне от властта им с уклончивото обяснение, че утре ще бъде заета. Но той я пресече бързо.

— Отговори веднага! Да или не?…

И тогава тя каза глухо:

— Чакай ме утре на същото място… Следобед… При бряста…