Тютюн

— Утре заминавам за Атина и след две седмици ще бъда отново тук… През това време почивайте, мислете, работете, вършете каквото искате, но от днес сте на заплата в централата на „Никотиана“. Още тази вечер ще напиша писмо до Костов. Сега той се е запилял с колата си някъде из Швейцария… След десет дни трябва да бъде в София и тогава ще му се представите с писмото. Той отдавна мърмори да му намеря помощник. Аз не ви познавам, но съм свикнал да преценявам хората по очите им, по начина на говоренето им… Вие гледате и говорите добре дори когато се опитвате да скриете намеренията си. Не се мръщете!… Излишно е, драги!… Аз виждам какво криете. Вие искате да се изкатерите догоре, да пипнете международните връзки и да заработите сам… Е, добре, когато видя, че станете годен за това, аз сам ще ви подкрепя. Но дотогава никаква игра, никакво шикалкавене, никакви фокуси зад гърба ми… Инак ще ви съсипя, ще ви направя невъзможен дори за обикновен майстор, в която и да било тютюнева фирма!… Разбирате ли ме? Да, вие сте умен, виждам, че ме разбирате…

И татко Пиер продължи да говори за почтеността, енергията и трудолюбието, за насладата от постигнатия успех, за умерения живот, за безсмислицата да се пръскат пари… И за още много неща спомена той, понеже беше умен мъж и добър психолог, макар че повечето от добродетелите, за които говореше, не можеха да се подкрепят с примери от личния му живот.

Върху лицето на Борис се бяха появили от вълнение няколко розови петна. Мария съзна тъжно, че не тя, не помощта, която му даде, а само татко Пиер и „Никотиана“ бяха причината на това вълнение. Тя си знаеше, че беше безцветна, сива като дъждовно утро и у никого нямаше да предизвика бурна страст. Но все пак изпитваше някаква тиха, сдържана радост, която я правеше почти щастлива.

— Чаят ви е съвсем изстинал — каза тя на Борис. — Подайте чашата си да ви налея друг.

Когато излезе навън, Борис почувствува умора — тъй дълбоко беше вълнението му и усилието, което употреби да го крие от Спиридонов и момичетата. Стори му се, че всичко наоколо беше станало дребно и незначително. Какво представляваше сега този двор, този склад, този камион, от който разтоварваха тютюневи бали пред входа на ферментационното помещение? Само малка, съвсем малка част от грамадното богатство, от милионите килограми тютюн на „Никотиана“. Директорът, майсторите, чиновниците от канцеларията приличаха на жалки джуджета, послушни и раболепни изпълнители на заповедите, които Борис щеше да дава от централата в София Като че някаква сила го беше издигнала над всичко и му даваше неограничена власт над хората. Като че работниците, излизащи на рояци от склада, го гледаха, бутаха се и повтаряха страхливо: „Виж, това е помощникът на главния експерт на «Никотиана»! Внимавай да не те забележи!“ И всичко това му се струваше невероятно и чудно. Ала в ушите му още гърмеше басовият глас на Спиридонов, обонянието му още усещаше дъха на лаванда от дрехите на Мария. Никога досега той дори не беше помислял, че можеше да му се случи нещо подобно. Готвеше се за бавно, упорито и мълчаливо катерене нагоре, а Вместо това беше направил изведнъж невероятен скок, беше стигнал почти до самия връх на „Никотиана“. Впрочем по същия начин беше започнал и евреинът Коен — с един случаен разговор в купето на влака с Кнор, директора на Немския папиросен концерн. След идването на Хитлер Коен скъса с Немския папиросен Концерн, основа собствена фирма и сега печелеше милиони от режиите. Почти така, в няколко съдбовни мига, бяха изградили успеха си арменецът Торосян от „Джебел“ и Барутчиев от „Източни тютюни“. Важното е да не пропуснеш момента, да увиснеш на случая. Борис беше увиснал блестящо.

Работниците го настигаха и отминаваха на групи — бързи, нервни, кресливи. Говорът и тракането на налъмите им се сливаше в отегчителен шум. Внезапно Борис чу зад себе си познат враждебен глас:

— Вие какво?… Още ли се мъкнете тук? Беше директорът — едър, червендалест, с бръснато теме и светъл спортен костюм. Борис го погледна с досада и не отговори.

— На вас казвам!… Ако утре ви видя пак, ще заповядам на пазача да ви изхвърли като парцал!… Борис се усмихна презрително.

— Разбрахме ли се?… — изсумтя заплашително о.з. генералът.

И той отмина, посинял внезапно от гняв, защото цял живот в къщи, в казармата и в обществото беше свикнал хората да се плашат от него, и забърза към пивницата „Булаир“, където го чакаше компанията му.

След малко Борис беше настигнат от главния майстор Баташки, който постави свойски върху рамото му дебелата си и потна ръка.

— Ти — какво?… Нещо с чорбаджията, гледам… Шушу-мушу, а?

— Няма нищо, Баташки — сухо отговори Борис.

— Така ли?… Разправяй на шапката ми… Ти си бил голям шмекер, ей… Защо остана два часа при чорбаджията? Видях всичко от третия етаж.

— Щом си видял, най-добре за тебе е да мълчиш… Ухиленото и лукаво лице на Баташки стана изведнъж сериозно.