Тютюн

Ирина почувствува бурно желание да се изсмее, но не направи това. У Бимби имаше някакво простодушие, което го правеше почти забавен и неспособен да предизвика гняв. Дали Ирина разбираше тънкостта на работата? Как не?… Тя направи бърз анализ на предложението и си представи мислено, че го приема. И така, тя продължава да следва медицина, влиза в света, който досега й се струваше недостъпен, изплита мрежата и улавя успеха си. При повече ловкост всичко би могло да мине незабелязано, без да опропастява името сп. Само глупавите и тъпи жени се превръщат в евтино платени любовници за показ. Никой не би дръзнал да се усъмни в нейната почтеност. И това щеше да бъде почтеността на обществото, в което можеше да влезе, на хората, които танцуваха тук, на младежа, с когото разговаряше сега. Това щеше да бъде почтеността на госпожицата с мургавото лице от съседната маса, която между две партии бридж бе спечелила комисионна от продажба на тютюн. Това щеше да бъде най-сетне почтеността на самия Борис, който така умело се бе издигнал в „Никотиана“ чрез Мария. Наистина у Борис липсваха глупостта и нищожеството на Бимби. Той притежаваше съзнание за силата си и гордостта на хищник, но нравствено не се различаваше от Бимби и също като него беше използувал жена. Нима Ирина не можеше да последва примера му и да използува мъж?… Ала тя пак съзна, че това бяха само горчиви и глупави мисли, които никога нямаше да осъществи. Здравият й инстинкт за почтеност дори не можеше да се шегува и забавлява с тях, ако Бимби в своето безсрамие не приличаше на смешно, покварено дете.

— Ще си помисля — каза тя с най-сериозен вид.

Погледът й описа дъга, — знак на кокетно Притворство, който Бимби изтълкува в полза на своята убедителност. Жените, които познаваше, размисляха винаги върху предварително решени неща. Той предложи да изпият трета бутилка вино, но Ирина отказа.

Хората си отиваха и заведението бе почнало да се изпразва На дансинга се въртяха само двойки, които се, кълчеха смахнато. Джазът свиреше вече отпуснато, а келнерите проверяваха сметките си. Бяха настъпили уморените меланхолични часове на нощта. Ирина предложи да си вървят.

— Чакай!… — рече Бимби. — Ще идем в бара.

— Какъв бар?

— Горе има великолепен бар, отворен през цялата нощ… Част от добрата публика се премести вече там.

Ирина отказа решително и Бимби се примири. Като помисли малко, той реши, че тази вечер беше завоювал достатъчно почва. Но когато се облякоха и излязоха навън, сърцето на Ирина изведнъж се разтупа. До тротоара, между другите автомобили, чакаше голямата черна кола с лимоненожълти фарове. В колата седеше само шофьорът. Нейните собственици, понеже ги нямаше в ресторанта, трябва да бяха отишли направо в бара.

За пръв път в живота си Ирина прибягна до непочтена постъпка с мъж.

— Ти каза, че в бара поднасяли коктейли за изтрезняване? — попита тя.

— Да — отговори Бимби. — Прери-аустерн!… Смес от коняк, яйца и черен пипер с разни други гадости… Но пресича веднага.

— Бих изпила един…

— Нали те поканих.

Бимби я улови подръка и я повлече обратно към бара. Само той имаше нужда от прери-аустерн, защото беше изпил втората бутилка почти сам, По стълбите слизаха развеселени старички професори от университетския банкет и последните посетители на дансинга.

Барът представляваше немного голям салон с персийски килими: и завеси от червено кадифе. До стените имаше масички, върху които стояха лампи с кремави абажури. Десетина посетители бъбреха лениво, изтегнати в дълбоки удобни кресла. По средата, върху килима, една двойка танцуваше доста прилично румба под звуците на усилвател, който предаваше свиренето на джаза в ресторанта. Атмосферата беше замрежена От синкав тютюнев дим, в който се усещаше благоухание на пура.

Ирина и Бимби седнаха на една от свободните масички под благосклонните погледи на посетителите, които ги наблюдаваха още, от ресторанта. Двамата представляваха приятна двойка. Бимби заръча прери-аустерн и запали цигара.

— Много бързо стигнахте до прери-аустерн — весело каза един женски глас.

Бимби се обърна ухилено, а Ирина — малко стеснено. На съседната маса седяха пак Хайлборн и момичето с мургавото лице.

— Сега е празникът на студентите — обясни Бимби.

Германецът гледаше Ирина с лека, скучаеща усмивка.

— Ти медицина ли следваше? — разсеяно попита Зара.

— Да.

Но тя прекъсна разговора. В това време на масата им дойде тънък, висок мъж с малко плешива глава и свободни движения на човек, за когото барът представлява среда, в която се чувствува отлично. Той носеше също светъл костюм.

— Лихтенфелд, вие изпуснахте нощта!… — рече Зара на немски.

— Затова пък спечелих деня — отговори германецът, като повика небрежно келнера.

— Как? — попита Хайлборн.

— Шефът отиде в Чамкория, а ние с Прайбиш — на лов за зайци.

Лихтенфелд обиколи бара с надменен и дързък поглед. Очите му се спряха само върху Ирина, изцъклиха се за миг неподвижно и после замигаха бързо.

— Какво е това момиче? — попита той бързо.

— Съвсем непознато — отговори Зара, като повдигна рамене.

— Харесва ли ви? — попита Хайлборн.