Тютюн

Някакъв стенен часовник удари осем. Фон Гайер изискваше неумолимо работата да почва в девет. Лихтенфелд се прозина лениво, изпуши една цигара, за да се разсъни напълно, после ритна гневно омразния юрган и стана от леглото си.

Той беше висок, мършав и рус. Имаше малка глава с горчиво кисело лице и очи, които гледаха винаги някак обидено. Той отиде в банята и когато се върна от нея, обръснат и свеж, направи си фрикция с одеколон и облече ново бельо, което сменяше през ден.

След малко той влезе в трапезарията. На масата беше сложена закуска: кафе, мляко, кифли и варени яйца. Прайбиш седеше до печката и четеше „Die Woche“, след като се бе върнал от всекидневната си разходка до селото. Фон Гайер щеше да влезе както винаги точно в осем и половина.

Лихтенфелд се изправи до прозореца с ръце в джобовете. Утрото сияеше в слънчев блясък и ледена синевина. Равното поле беше покрито с чист, девствен сняг, а над София висеше огромен плосък облак от червеникава мъгла и сив каменовъглен дим. Над облака лъщяха като златни шлемове кубетата на „Александър Невски“. Далеч по хоризонта се протакаше безкрайна верига от снежни планини — царството на мечките. Понеже не се вълнуваше никак от пейзажа, Лихтенфелд погледна надолу към двора на вилата. До чешмата, полугол до пояс, се разтриваше със сняг Фон Гайер.

— Този е луд!… — каза Ляхтенфелд. Ако заболее от пневмония, ще бъде цяло щастие за Немския папиросен концерн, но не по-малко и за нас.

— Нищо няма да му стане — с известна гордост отвърна Прайбиш, като повдигна очи от списанието.

Той беше нисък, добродушен шишко от селски произход и с особено удоволствие дочиташе статията, в която се разправяше как внуците на кайзера благоволили да станат членове на хитлеристката партия.

— А аз твърдя, че ще пукне!… — рече баронът. — Такива падат изведнъж… Спомняте ли си Зайфелд?… Зайфелд се пъчеше като него, но умря от инфекция на кръвта при някаква хрема… Какво ще правим днес? — попита той внезапно.

— Днес?… — Прайбиш затвори списанието. — Ще работим като вчера.

— Но днес е събота!… — натъртено заяви Лихтенфелд. — Аз държа за края на седмицата. Предполагам, че ще ме поддържате и няма да мигате като новобранец, когато му кажа това.

— Ще му го кажете ли? — попита Прайбиш с известно съмнение.

Той знаеше, че в последния момент смелостта на барона пред Фон Гайер се изпаряваше винаги.

— Разбира се!… — иронично отвърна Лихтенфелд. — Понеже ни третира като обикновени чиновници, ние ще го заставим да спазва работното време.

Лихтенфелд намекна това преди всичко с оглед към себе си. Той беше напълно убеден, че службата му — поне неговата трябваше да бъде чисто представителна, т.е. почти дипломатическа. С техническата страна на въпросите, преглед на мостри, изчисления и разни други гадости трябваше да се занимава само Прайбиш.

— Грешите!… — възрази Прайбиш. — Ние сме негови съветници.

— Съветници ли?… — Баронът се обърна с ръце в джобовете и погледна сърдито тлъстичкото лице на Прайбиш. — Само обикновени секретари!… Той взема решенията сам.

— Нищо подобно!… — Експертът сви дебелите си бърни и неодобрително тръсна глава. Педантичното му чувство за дисциплина се раздразни от своеволието, с което баронът тълкуваше нещата с цел да злепостави Фон Гайер. — Ако говорите за Кршиванек, решението зависи от трима ни.

— Слушайте, Прайбиш!… — Лихтенфелд седна на масата.

— До гуша ми дойде от препирни с кого да работим и с кого не… Защо не харесвате Кршиванек?

Умните плебейски очици на Прайбиш погледнаха барона учудено.

— Защото няма да върши работа… Никакви политически връзки, тепърва ще създава организация, слаба техническа опитност… И най-сетне сведенията за миналото му са лоши. Какво искате още?

— А другият?

— другият е солиден човек. И Тренделенбург го препоръчва.

— Но всички сведения говорят, че е ужасно хитра лисица.

— Ние да не сме глупави?… Значи ще ни бъде полезен.

— Ами писмото от Бромберг?

— Първо ще гледаме интересите на Германия и концерна, а после роднините на Бромберг.

— Прав сте!… — Баронът призна лоялно здравата логика на човека от третото съсловие. — Но „Никотиана“ има връзки с Полша, Америка и Холандия.

— Какво от това?

— Може да ни играе. Остава с малко развързани ръце.

— Ще ги стегнем после.

Лихтенфелд се замисли, дойде ред да покаже собствената си съобразителност.

— Аз мисля, че бихме могли да направим това и сега — каза той.

— Как?

— Ще дадем една малка част от доставките на Кршиванек, за да държим „Никотиана“ в шах.

— Това е умно — забеляза Прайбиш, след като помисли малко. — Кажете го на Фон Гайер.

— Не!… — отговори Лихтенфелд. — Кажете го вие! Фон Гайер мисли, че аз се боя от Бронберг, а това е глупаво и ме нервира. Един Лихтенфелд не може да се бои от никого. Аз гледам интересите на концерна, но не желая да минавам за страхливец… До гуша ми дойде от разправии и намеци…

Той млъкна внезапно. От коридора се чуха неравномерните стъпки на човек, който куцаше.

Фон Гайер влезе в трапезарията.