Тютюн

Но после изведнъж лицето му прие много съчувствен и, доброжелателен израз. Той улови на свой ред барона под ръка и му каза приятелски, с вид на човек, който не влага никаква подигравка в думите си:

— Слушайте, Лихтенфелд!… Ако довечера тръгнете по тъмната улица зад казармата, ще срещнете много улични жени… Вие можете да си изберете цяла компания, според вкуса, а фирмата ще ви предостави с удоволствие една стая да се забавлявате с тях.

— Unsinn!… — като ужилен изписка баронът с тънкия си фалцет.

Но той не каза нищо повече, защото към тях идеха Фришмут, Прайбиш и фон Гайер.

На другия ден фон Гайер и Фришмут продължиха с колата на юг. Костов се залови на работа с Прайбиш и Лихтенфелд, а Борис прие една делегация от безработни в града.

Двама измършавели и бедно, но чистичко облечени мъже и една дребна женица, чийто брат беше стражар в Околийското управление, застанаха почтително пред бюрото на господин генералния директор. Кметът им бе дал подробни наставления как да се държат. Те трябваше да поднесат молбата смирено и учтиво. Впрочем като гаранция за това служеше тяхната безпартийност.

Пръв заговори по-възрастният от мъжете. Той имаше кротко и тъжно лице с бистро-сини очи, които му придаваха вид на клисар. Под вехтото, отдавна загубило цвета си сако той носеше сватбената риза на жена си, тъй като нямаше друга, а пред директора трябваше да се яви чисто облечен. Но мисълта, че носеше женска риза, го смущаваше и караше да затваря постоянно с ръка реверите на сакото си. Той почна със заекване, но после се овладя и каза много верни неща. Каза ги просто, ясно и убедително, защото не измисляше нищо, а мъката излизаше направо от сърцето му. Гласът му хълцаше умолително:

— Едвам я караме, господин директоре… От осем месеца сме без работа. Изхарчихме и последната скътана пара, а трябва да се живее. Децата ни боледуват. Нямаме пари ни за доктор, ни за церове. На черква да идем, дето се казва, няма с какво свещ да запалим… А ние не сме лоши хора, стоиме далече от комунистите, държиме за царя и за отечеството… Само работа искаме.

Той направи къса пауза, в която искаше да подреди мислите си, за да продължи по-нататък. Но другарят му, който стоеше до него, вдигна внезапно ръка с два пръста нагоре, сякаш беше на събрание и искаше думата. Борис му кимна с глава да говори. Този работник беше красив младеж с игриви тъмни очи. Косата му беше грижливо вчесана назад, а външността му издаваше известно кокетство — може би кокетството на младостта, която винаги обича любовта и живота. Той носеше вехто, изядено от молци, но добре скроено сако — подарък от аптекаря, който сееше нови идеи между работниците — и черна риза с бели кантове — униформата на една родолюбива организация. Тия ризи се подаряваха щедро от богатите на бедните членове на организацията.

— Аз влизам в комитета от името на патриотичните работници — гръмовито заяви той. — Нашето положение е много тежко, виждате го… Така не може, господин директоре!… Погледнете какво става в Италия и Германия!

Речта му беше дръзка, почти заплашителна. Тя апелираше към някаква неясна справедливост, която можеше да разреши всичко, ако господарите и работниците станеха патриоти. Тя можеше да се хареса и на Борис, ако работникът беше послушал съвета на кмета — да говори по-кротко. Но аптекарят — душата на най-новата мода патриоти в града — го беше наелектризирал с помощта на триста лева и продупченото от молци сако.

— Вие безработен ли сте? — попита Борис.

— Да, безработен съм — отвърна работникът, поразен от равнодушния глас на Борис.

Господин генералният директор на „Никотиана“ обърна разсеяно лицето си към работничката.

— Гладуваме, това си е… — горчиво потвърди дребната женица, когато забеляза, че беше удостоена с поглед. — Мене остави, не гледай, но три деца имам… На крастави котета са заприличали сиротинките… Имах златен мъж, но македонците му изпиха кръвчицата, господ да ги убие…

— Твоите лични работи не са важни!… — прекъсна я младият работник.

Жената млъкна, смутена от страх, че бе казала нещо нередно.

— Ясно!… — рече Борис. — От кризата страдаме всички.

Всички ли?… Дори в очите на кроткия безпартиен работник, който приличаше на клисар и за чието овчедушие гарантираше кметът, светна ироничен пламък. Но той не посмя да възрази нищо, от страх да не мине за комунист. Той не беше лош човек, почиташе царя и отечеството, но някаква бездънна глупост го караше да мисли, че това щеше да му помогне.

В стаята настъпи мълчание.

— Е, добре, говорете!… — В гласа на Борис прозвуча досада и нетърпение. — Какво искате от мене?

— Работа!… — почти едновременно отговориха работниците.

— Но откъде да ви намеря работа?… — враждебно попита господин генералният директор. — Аз приех толкова работници, колкото ми са необходими. А да приема повече, не мога. „Никотиана“ не е благотворително дружество.

— Но ние гладуваме!… — тъжно забеляза работникът, който беше облякъл сватбената риза на жена си.

— Какво да правя?… — Борис повдигна рамене. — Потрайте до следващия сезон.