Тютюн

— Намерихме помещение, но трябват стъклени шкафове и витрини — отговори Редингота.

— Купете ги!

— Струват скъпо, а читалището няма пари.

— Искаш да кажеш, че „Никотиана“ има?

Редингота се усмихна и каза, че името на сина му трябва да бъде вписано в златната книга.

— Вашата златна книга е просто мазен тефтер!… — рече Борис. — И тукашните вариклечковци вписват в нея прихода от някой кокошкарите, ако данъкът на сградата е по-голям от наема, който биха получили.

Стефан се изсмя високо. Шегата на Борис му хареса.

— Надявам се, че ти няма да постъпиш като вариклечко — сериозно произнесе Редингота.

— А ти какво мислиш, мамо? — внезапно попита Борис. Майката се сепна. Смехът на Стефан беше отекнал тъжно в сърцето й. Тя мечтаеше какво би било, ако между двамата братя имаше съгласие и те се смееха все тъй жизнерадостно.

— Струва ми се, че е по-важно сиропиталището — каза тя с риск да разсърди мъжа си. — Децата нямат бельо.

— Тогава да помислим първо за децата — предложи Борис. — А за музея следващия път.

Настъпи тържествено мълчание. Борис извади книжката си и подписа чек за десет хиляди лева. Но дори майката почувствува, че тази сума беше съвсем скъперническа за огромното му богатство.

Слугинята поднесе кафето. Борис и Стефан останаха в дома на родителите си още един час, като дадоха учтиво възможност на баща си да се наприказва. Редингота се увлече и разправи фантастичните си предвиждания за развитието на международното положение. С помощта на Хитлер той унищожаваше договори, разбиваше армии, прекрояваше граници. И сякаш Хитлер нямаше друга цел освен тая, да създаде Велика България. Синовете мълчеха снизходително. Те знаеха, че на болни от артериосклероза не се възразява. След това те си отидоха, а майката се затвори в стаята си и поплака тихо.

XII

Зимата по тия места беше печална и безутешна. Падаха снегове, но топлите беломорски течения, които идеха по долината на реката от юг, ги стопяваха веднага и превръщаха ниския работнически квартал в непроходимо блато. Реката прииждаше, мътните й води заливаха дворовете и оставяха жълти, пълни с миязми локви, чиито изпарения тровеха въздуха чак до късна пролет. В ниските смрадливи къщици горяха съчки и сух говежди тор, които децата събираха из околните баири през лятото. От сивото небе валеше ту дъжд, ту сняг, а по керемидите цвърчеха гладни врабчета. Затоплянето докарваше инфлуенца, а кишата правеше бедността още по-тъжна и грозна. Нерадостен беше животът в тия бордеи, лишени от въздух и светлина.

В задушните стаички, в които човек едва можеше да стои изправен, спяха по пет-шест души. Туберкулозните кашляха и заразяваха здравите. Децата хленчеха за хляб, а жените се караха и кълнеха ожесточено помежду си. Тази година, след безработицата през лятото, имаше глад, а гладът докара болести, скандали и поквара.

Мизерията озлобяваше всички. Един левичарски всекидневник изобличи „Никотиана“ и другите тютюневи фирми, като поиска данък върху печалбите им и попита правителството какво е направило за безработните и гладуващи тютюноработници. Вестникът бе спрян. Избухна малък обществен скандал. Журналистите, които играеха покер с Костов, нададоха тревога за комунистическата опасност. Не трябвало да се спекулира с нещастието на тридесет хиляди тютюноработници. Българският народ не се състоел само от тютюноработници. Всичко се дължело на кризата, която понасяли героично и самите работодатели. Освен това тютюноработниците трябвало да знаят, че са сезонни работници и да не разчитат само върху надници от тютюневите складове. И накрая можеше да се заключи, че тютюноработниците са лентяи, които предпочитат да гладуват, но не и да се заловят с друга работа.

А в тютюневите центрове, в работническите им квартали продължаваше да върлува хроничният, невидим за ситите глад. В душите на работниците се наслояваха омраза и гняв. Те съзираха все по-ясно колко егоистичен беше този свят, колко мрачно и безнадеждно се очертаваше съдбата им в него, ако не си помогнеха сами. Но всеки опит да направят това се обявяваше веднага за опасно и противодържавно действие. Господарите ги обвиняваха в мързел и алчност, родолюбците ги наричаха предатели, ситите се възмущаваха от грубостта им, полицията разгонваше събранията им. И тогава те разбраха, че не им оставаше нищо друго, освен да слушат другарите си, които искаха да съборят завинаги този омразен и жесток свят.

Невидими и ловки партийни функционери сновяха из тютюневите центрове и подготвяха борбата на гладните за повече хляб.

Стефан и Макс разбраха скоро, че нямаше да заемат в тази борба ръководните постове, които амбициите им желаеха. Другарите, които държеха нишките на подготовката, ги оставяха в сянка и това оскърбяваше честолюбието им. Макс беше по-сдържан, но Стефан роптаеше.

— Виждаш ли?… — каза веднъж Стефан в стаичката на евреина. — Те не ни съобщават дори партийните директиви до складовите дружества. Прости хора, без никакво образование знаят решенията на градския комитет, а ние гадаем дали ще има стачка, или не.