Тютюн

Макс седна на одъра и бързо сви краката си, за да скрие дупките на скъсаните чорапи и голите си, премръзнали пръсти. Той забеляза, че и чорапите на непознатия бяха скъсани. Макс изпита към него тъжно съчувствие. И непознатият изглеждаше скитник, човек без семейство, на когото никаква грижа на съпруга, майка или сестра не сгряваше сърцето.

— Чакаме ли други? — внезапно попита непознатият.

— Не. Всички са тук — бързо рече Шишко.

— Тогава да почнем.

Макс забеляза как маската на безличие и нищожество, върху лицето на непознатия се смъкна веднага. Промяната стана мигновено и бе поразителна. Вдигнатите клепки откриха две твърди метално-сиви очи. Зад престорения мекушав израз, зад добре изиграната бедняшка свитост, които можеха да заблудят и най-опитния полицай, се показа внезапно човекът с партийното име Лукан, пълномощникът на Централния комитет, който сновеше нелегално из тютюневите центрове и организираше бунта на гладните. Чертите на лицето му станаха изведнъж неумолими и остри. Макс съзна, че този човек беше отдал живота си в служба на партията, но от него лъхаше някаква откъснатост от света, някаква смразяваща хладина нещо досущ неспособно да разбере нуждите на момента и да увлече сърцата на работниците. Този човек бе героичен и честен, но сякаш духовно сляп и не можеше да види, че тикаше стачката към недостижима цел, към безполезно прахосване на работническите сили. Макс го виждаше за първи път, но знаеше смисъла на директивите му от начина, по който работеха Шишко и Симеон. Тактиката на Лукан щеше да удави стачката в кръв и заплашваше да убие вярата на работниците в партията.

Лукан, почна бавно, с равен, спокоен глас, без да погледне Макс, когото виждаше за първи път, без да изрази с резервираност тревога или недоверие към присъствието му, но и без да приказва излишни неща, по които можеше да се заключи какъв е и откъде е. В думите му нямаше патос, а само безстрастна, студена логика. Той съкрати до минимум теоретичните разсъждения и се ограничи върху фактите. Описа кризата, жалкото положение на тютюноработниците, предстоящото въвеждане на тонгата и икономическото проникване на немците в България. Само непримиримата борба на комунистите, без отстъпки към когото и да било, може да изведе страната и работническата класа от това положение. Част от работниците трябва да се хвърлят в улична борба, а останалите — да заемат складовете. Това е единственият начин да се принудят господарите към повишаване на надниците, да се укрепи вярата на работниците в партията, да се постигне нещо. Който вижда друг изход от сегашното бездейно състояние в тютюневия сектор, нека го каже.

— От това по-лошо няма!… — мрачно допълни Спасуна. Тя беше нетърпелива и в подобни случаи винаги се изказваше първа. — На добитък заприличахме!… Пера по цял ден в чужди къщи за тридесет лева и комат хляб… Децата ми гладуват. Очите им гноясаха от сухоежбина…

— Трябва да вземем решение и по въпроса за тонгата! — напомни Блаже, прекъсвайки Спасуна.

— Говорете по ред — каза Лукан.

Той погледна Спасуна въпросително.

— Какво ме гледаш?… Така си е!… — сприхаво произнесе работничката, понеже й се стори, че погледът му изразяваше недоверие. — Ако ще излезем на улицата, да го направим, преди да изпукаме от болести.

Тя сви гневно юмрука си и го размаха заплашително във въздуха. Другарите й се усмихнаха.

— Всички работници ще излезат ли? — внезапно попита Макс.

— Защо да не излезат?

— Не, няма да излезат всички!… Те са се напарили вече от такива необмислени каши. Те знаят, че полицията само ще изпотроши кокалите им, без да постигнат нищо срещу това.

— Ти не ги разбираш тия работи!… — избухна Спасуна и думите й отново предизвикаха смях. — Полицията не смее да пролива кръв на открито. Слушай мене.

— Правилно!… — Лукан хвърли хладен поглед към евреина. — Но дали всички работници са съзнали това?… Ти какво мислиш?

Спасуна повдигна рамене затруднено.

— Нищо не мисля!… — отговори тя гневно. — Като излезе един, тръгват много… Това си е!… Виждала съм го десет пъти.

— Значи, да излезем на улицата слепешката?… — рече Блаже. — А после?

— После ще му мислите вие, учените… Защо ми се перчите с книги?