Тютюн

Фон Гайер доведе скучния майор Фришмут (който беше станал вече полковник), а Лихтенфелд показа повече въображение, като изненада Ирина с един свой братовчед — поручик Ценкер, от танковите войски. Малко преди да дойдат, колата на фон Гайер донесе четири букета от орхидеи.

Обедът започна под знака на новините, които поручикът носеше от Германия. Младежът беше приятен, свеж и духовит — доколкото позволяваше присъствието на полковника. Разказваше прилични анекдоти, които разсмяха Ирина. В бакърения цвят на лицето му, в сините очи и зеленикавата му униформа имаше нещо толкова германско, щото Ирина помисли, че може би въпросът за расата съществуваше наистина. Но семитската физиономия на полковник Фришмут, с орлов нос и черна коса, веднага опровергаваше това. Докато го гледаше, Ирина си спомни един свой колега евреин с досъщ арийско лице. Всичко това я настрои иронично към младия човек. Но тя не можа да преодолее парливото усещане, с което я изпълваха дръзките му смеещи се очи. Най-после поручик Ценкер млъкна, смутен от своята бъбривост и строгия поглед на братовчед си, който успя да му внуши, че Ирина беше вино, от което пиеше само началството. Обедът стана малко скучен. Поручик Ценкер поглеждаше виновно и страхливо към фон Гайер, който дояждаше мълчаливо десерта си. Лихтенфелд бе потънал в мрачни мисли, смутен от слуховете за разширена мобилизация, която можеше да засегне и по-старите набори. Фришмут се помъчи да внесе разнообразие, като почна да задава на Ирина един от друг по-скучни въпроси за състоянието на медицинската служба в България. Той ги задаваше по своя обикновен, досадно изчерпателен начин, отбелязвайки всичко в бездънната си генералщабна памет.

— Защо ви интересува толкова медицинската служба? — попита фон Гайер.

— Аз трябва да се интересувам от всичко — отговори полковникът. — Така стигам до преценка за военната издръжливост на нацията.

Хубавото вино и учтивите сътрапезници го държеха твърде далеч от мисълта, че можеше да им стане досаден. Ирина поддържаше бъбривостта му с умели въпроси. Полковникът се увлече и разкри здравите си предвиждания за изхода на войната. Според него военната издръжливост на една нация се определяла от известен брой фактори, за които немският народ бил дал вече блестящи доказателства. Войната се развивала с математическа точност. Всичките й перипетии били предвидени до най-малките подробности. Генералщабният полковник Фришмут изброяваше, цитираше, обобщаваше, заключаваше. И накрая дори дървото на масата можа да се увери, че немската победа беше повече от сигурна. Равният, опиянен от подробности глас на полковника ехтеше като тракане на машина. Той бе завладял неусетно вниманието на Ирина, на Ценкер и дори на тревожно разсеяния Лихтенфелд. Само фон Гайер го слушаше с мрачно наведена глава, неподвижен и намръщен. Той мълчеше, сякаш желаеше да се изолира съзнателно от глупостите на масата. Полковник Фришмут бе негов съвипускник от военното училище и се отличаваше с феноменална памет и рядко трудолюбие. Но още в училището Фришмут му правеше угнетяващо впечатление. Имаше добър атестат, но приличаше на сметачна машина.

И сега фон Гайер съзна гневно и отчаяно, че във всеки немски щаб имаше по една такава сметачна машина. Те тракаха раболепно, послушно, безстрастно, неспособни да почувствуват, като всяка машина, политическите фактори във войната, които не се побираха в рамките на статистики и пресмятания. Имаше нещо ужасяващо в ограничеността на механичния им разсъдък, в тъпотата на тракането им и в бързината, с която напредваха в кариерата. Фон Гайер знаеше, че немският генерален щаб се състоеше вече само от такива покорни сметачни машини и че от него изхвръкваше всеки, който се осмеляваше да изкаже съмнение в успеха на предстоящия поход към изток.

— Ние се безпокоим доста от поведението на Съветския съюз — каза Ирина.

— Всичко е предвидено!… — веднага я увери полковникът. Той ядеше като таралежче, с малки, бързи движения на челюстите си. — Германия не е разгънала още грамадните си резерви.

Лихтенфелд трепна болезнено. Той бе от резервите.

След кафето поручик Ценкер стана да си върви. Той направи това потиснат от усамотяването, в което го бе поставил разговорът на възрастните мъже. Фришмут отново бе присвоил вниманието на всички. Сега той задоволяваше изчерпателно любопитството си по тютюневите работи.

— Защо си отивате толкова рано? — попита Ирина, ставайки след Ценкер.

— Трябва да видя войниците — отговори поручикът с усмивка на съжаление… — Днес получиха доста вино.

— Какво от това?

— Боя се да не пият много.

Тя излезе да го изпрати. Когато се върна, фон Гайер забеляза мрачно възбудения блясък в очите й.