Тютюн

— Да — побърза да каже той. — Но това е вашата грешка. Доброто и злото са недействителни. Няма друга действителност освен тази, която човек си създава сам.

— Това е удобно, но безполезно — рече тя.

— Защо?

— Защото дори вие не можете да повярвате в това.

Той се замисли, търсейки връзка между нейното настроение и фактите през деня. През главата му минаха всички възможности с изключение на най-простата — че Ценкер си беше отишъл преди малко. Той не знаеше и не можеше да знае, че приключението беше оставило у нея отвращение и печал, от които тя се мъчеше да избяга.

След малко дойде Лихтенфелд, възбуден от тревожни новини. Неприятелски самолети бомбардирали изневиделица квартала около гарата. Българската противовъздушна служба помислила самолетите за немски, а изтребителите се вдигнали късно. Баронът разправи всичко това с много развълнуван глас.

— Къде оставихте колата? — попита той шефа си.

— Аз дойдох пеш — отговори фон Гайер.

— Пеш?… — учуди се баронът.

Видя му се безразсъдно куц човек да отиде на гости без автомобил при опасност от въздушна тревога и в същото време похвали мислено собствената си предвидливост. Колата му стоеше пред входа. Ако сирените засвиреха, той щеше да откара цялата компания до вилата в Бояна.

— Да, пеш — изръмжа фон Гайер, като долови страха у барона. — Разчитам на колата ви.

Той погледна Лихтенфелд, сякаш искаше да му внуши: „Първо ще ме откарате в къщи, а после ще скитате из кабаретата.“ А баронът отговори мислено: „Днес е Великден и кабаретата са затворени.“

— Бих изпил с удоволствие чашка коняк — обърна се той към Ирина.

— И аз също — рече тя, а после извади от бюфета бутилка с три чаши. — Ще вечеряте тука, нали?

Лихтенфелд погледна въпросително шефа си. Решението зависеше от фон Гайер, но бившият летец не отговори, ослушвайки се в нещо.

Някъде далеч се подемаше тънък пронизителен вой, който се засилваше постепенно и наподобяваше свирене на вятър в запустяла къща. Воят достигна определена височина и отслабна вълнообразно, за да се усили пак, но сега вече последван от второ, трето, четвърто, все тъй грозно, все тъй зловещо и металическо виене. Десетки, стотици сирени предупреждаваха града за смъртна опасност. Свиренето им се сливаше в разстройващ дисонантен акорд, който през първите секунди деморализираше напълно съзнанието и всяваше ужас. Той наподобяваше рев на допотопни чудовища, в него имаше нещо варварско, което искаше сякаш да погълне цивилизацията, нещо първобитно и жестоко, което свеждаше живота към недиференцираната му същност, което превръщаше разума и волята в прост рефлекс за самозапазване. Това състояние у Ирина и фон Гайер продължи само няколко мига, но смути много по-дълбоко Лихтенфелд, който не притежаваше уравновесената сила на съзнанието им да идва веднага на себе си. Баронът си представи смъртта под формата на извити железа и разпукан бетон, които смазват тялото му. Обзе го паническо желание да хукне към колата си и да избяга с нея вън от града. Но той не направи това, а само побледня и рече прегракнало:

— Въздушна тревога!…

— Да — разсеяно потвърди фон Гайер.

— Какво трябва да правим? — попита Ирина с досада.

— Според наставленията би трябвало да слезем в скривалището — отговори бившият летец.

— Опасно ли е, ако останем в етажа?

— Въпрос на вероятност.

— Тогава да разчитаме да вероятността!… — каза Ирина. — След малко ще дойде Костов и можем поне да вечеряме.

Но в същия миг електричеството угасна и те се изправиха пред неприятната перспектива да седят и пушат на тъмно. Лихтенфелд светна няколко пъти с ръчното си фенерче-динамо. Прислужницата донесе запалена свещ и прегледа дали облепените с черна хартия прозорци са затворени добре. Ирина наля коняк повторно. Баронът изпи чашата си на един дъх.

— Костов няма да дойде — рече той. — Най-добре е да отидем с колата във вилата.

Ирина долови с изненада, че гласът му трепереше.

— Защо във вилата? — попита фон Гайер.

— Там бихме могли да играем бридж по-удобно.

— Кое е по-удобното?

— Имаме силна петролна лампа.

Фон Гайер не отговори. Страхът на барона го беше раздразнил и му се струваше недостоен за германец. Но после той съзна, че Лихтенфелд се боеше от опасността както всички нормални хора, които обичаха живота. Баналният снобизъм и светската глупост го спасяваха от язвата, която разяждаше духа на Ирина и фон Гайер. В тоя момент той беше далеч по-здрав и по-жизнен от Ирина, която се гневеше, задето въздушната тревога щеше да попречи на бриджа, и от фон Гайер, който не желаеше да мръдне от мястото си.

— Имате ли петромакс? — попита баронът, искайки да засили доводите за отиване във вилата.

— Не — отговори Ирина. — Но утре възнамерявам да купя… Впрочем бихме могли да вечеряме и играем на свещи.

— Аз имам слаби очи и не мога да играя на свещи — заяви баронът.

Той млъкна угнетен, понеже съзна, че беше издал паниката си.

— Нищо няма да излезе от вечерта — песимистично каза Ирина.

— Тогава да пием!… — с фалшиво безразличие предложи баронът.

Той взе бутилката и напълни чашите.