Тютюн

Стоичко седна тихо на една маса до вратата, за да не пречи на разговора. Старшията се прозина бавно с израз на досада върху ленивото си и сладострастно лице. После стана внезапно, изпи остатъка от ракията си и звънтейки с шпорите си, излезе от кръчмата, като кимна разсеяно на Джони. Кръчмарят почна да нарежда изплакнати ракиени стъкла върху тезгяха.

— Е, Джоне!… — горчиво произнесе Стоичко Данкин. — Не ме ли видиш?

Джони не отговори и дърварят замълча обидено. Но Стоичко възнамеряваше да възстанови на всяка йена старото приятелство. Това се налагаше особено сега, когато трябваше да направи нов заем, преди да бе изплатил старите.

— Дай една ракия!… — каза той с великодушната шеговитост на човек, решил да не се дразни.

— Гази вечер ще минеш без ракия — сухо отговори Джони. — Стига си ме доил.

— Кой, аз ли те доя?… — смаяно попита Стоичко Данкин.

И макар да съжаляваше малко, той извади от пояса си дълга кърпа, в която пазеше няколко петолевки. След това взе една, преброи загрижено останалите и я хвърли небрежно върху тезгяха. Джони погледна монетата презрително.

— Прибери си парите!… — навъсено рече той, като бутна пред Стоичко едно шишенце с ракия. — И това е за последен път… Повече не давам ни с пари, ни без пари. Да знаеш.

— Их, Джоне!… — произнесе Стоичко Данкин, развълнуван внезапно.

Но мисълта да изпие безплатно едно шишенце ракия, след като цяла седмица не бе вкусил от нея, стопи гордостта му и той побърза да прибере петолевката си.

— Голтак!… — измърмори сърдито Джони. — Риза няма на гърба си, а пари ще ми подхвърля.

Но Стоичко бе свикнал с чорбаджийския нрав на приятеля си и не се обиди. Той пийна от ракията, замижа и почувствува блажено огъня в жилите си.

— Защо се довлече пак? — попита Джони.

— Така!… Да си поприказваме за старото време.

Джони се усмихна под мустак. Той не бе съвсем безчувствен към спомените от миналото и погледна неволно глинената бутилка за ром. Стоичко Данкин използва веднага мигновената му сантименталност и каза бързо:

— Помниш ли, Джоне?… Заедно го отвлекохме.

Кръчмарят продължаваше да гледа бутилката. Подвигът на патрулното нападение, който преди двадесет и пет години им донесе медали и отпуска, бе твърде вълнуващ, за да се припомня хладнокръвно. Той изпълваше Джони с трепетно чувство за дребните случайности, от които зависеха понякога животът или смъртта. Сухи, окъсани, полугладни, но млади и пъргави като пантери, те се промъкнаха до английските окопи в една безлунна нощ и въоръжени само с бомби и ножове, успяха да отвлекат един полумъртъв шотландец, който умря от получените рани след няколко часа. През схватката имаше ужасни мигове, в които всичко зависеше от бързината на ударите с ножовете. Но Стоичко Данкин беше спекулирал досега много пъти с вълнението, което тия мигове пробуждаха у Джони. И затова, макар и разчувстван, кръчмарят рече:

— Гиди лисица!… Само за ракия ли мина сега или пак пари ще искаш?

Стоичко се ухили виновно, показвайки редките си жълти зъби.

— Немотия, братко… Нали знаеш!… — смотолеви той.

— Не давам — намръщено отсече Джони. — Тая година тютюнът ще спадне още. Дал съм ти за целия максул… та и отгоре.

Стоичко Данкин продължаваше да се хили едновременно стеснително и гальовно като манастирски послушник, който иска от игумена пари.

— Колко? — сурово попита кръчмарят.

— Дай там хиляда и петстотин — смутолеви нерешително Стоичко.

— Защо са ти?

— Искам да облека момчето — заекна дърварят. — Най-големия… ти го знаеш… дето учи в града. Тая година свърши гимназия… а наесен го викат в школата за запасни офицери.

— Оня, хайманата ли?… — злобно попита Джони. — Дето на Гергьовден напсувал царя?

— Лъжа е, братко, не вярвай на хората — бащински се застъпи Стоичко Данкин, като глътна от ракията и обърса с длан посивелите си мустаци. — Някой го е наклеветил… Момчето си е добро. Работеше и се учеше само. Лев не съм похарчил за него…

Дърварят млъкна с блеснали от гордост и умиление очи.

— Та рекох да му купя един кат граждански дрехи… — продължи той. — Грех ме е от Бога… Досега не е видяло нищо от мене. Хляба, дето се казва, от дете само си го е изкарвало като аргатче…

Джони слушаше, загледан мрачно и завистливо пред себе си. Стоичко Данкин съзна изведнъж, че без да иска, бе засегнал раната на приятеля си. Джони имаше две деца — син и дъщеря. Синът му едва успя да изкара прогимназия. След безуспешни опити да продължи в гимназията той се върна при баща си, където затъпя още повече от еднообразната работа в кръчмата и всекидневното пиене на ракия. После той изкара военната си служба в града, но оттам дойде развратник, скандалджия и достоен съперник в любовните похождения на старшията. Дъщерята на Джони завърши стопанско училище, беше хубавичка и паметлива, но пристана на един хайта дърводелец, който идваше на селските събори с напомадена коса и контешки граждански дрехи. Сега този младеж тичаше по други момичета, не работеше нищо — при все че Джони му обзаведе в града цяла работилница.