Тютюн

Динко взе писмото и повиквателното, които Елка беше увила в стар вестник, за да не ги изцапа с потните си ръце. Оригановият парфюм на плика изпъкна веднага сред селските миризми на изгоряла от слънцето трева, на пръст и тютюн. Благоуханието му идеше от недостъпно същество на чужд свят, който изпълваше сестрата с удивление, а брата — с ненавист. Динко прегледа първо повиквателното. То бе от военното окръжие, но не го изненада много, защото то очакваше. Още щом го прочете, той взе решението си. Повиквателното означаваше бягство от армията и присъединяване към партизанската група. От утре той щеше да почне нов живот — подвижен, напрегнат и опасен, но наситен с чувство на пълнота, което му липсваше досега. Нямаше друг изход, ако искаше да остане верен на това, което бе мислил, разбирал и вършил досега. А Елка сякаш разбра решението му и попита уплашено:

— Какво ще правиш?

— Ще хвана балкана — отговори той. — Какво друго?

— А ние с мама?

— Ще кротувате. Не вярвам да ви закачат.

Елка почна да плаче, но Динко я смъмри.

— Стига си ревала! — викна той. — Затова ли те направих ремсистка?

Той разкъса намръщено луксозния плик. Писмото на Ирина почваше с обикновени любезности, с учтив интерес към роднините и с познатото объркване на имената им, които никога не можеше да запомни. По-нататък тя съобщаваше накъсо за едно внезапно хрумване: бе решила да продаде имота, останал от баща й на село, и упълномощаваше Динко да стори това. „Искам да вложа парите в едно предприятие, което се развива много добре — пишеше тя, — и вярвам, че ще одобриш решението ми, тъй като доходът от двете ниви и воденицата едва покрива данъците, които трябва да плащам за тях.“ Накрая тя отправяше покана към Динко да й се обади, когато дойде в София, и уверяваше великодушно, че не желае да бъде забравена от роднините на баща си.

Динко пъхна писмото в плика и се замисли горчиво. Тя си оставаше онова, което беше била винаги: неискрена, чужда и напълно откъсната от тях. Той си спомни, че още в гимназията, още преди да стане поддържана жена в недостъпния свят на господарите, тя се срамуваше от роднинството си с него, от цървулите му и шарената торбичка, в която той носеше книгите си. И още много дребни неща от детинството си спомни той, които го отдалечаваха от нея и за които бяха виновни само бедността и невежеството на село. Но и сега тия неща бяха замъглени пак от тихата и примирена горест на копнежа, на безнадеждната му любов към нея.

— Какво пише? — попита Елка.

Сълзите на тревогата й се бяха изсушили от женското любопитство, което се досещаше за много неща.

— Нищо — отговори Динко.

Той изпита внезапно раздразнение от съчувствения поглед на сестра си. Очите на Елка питаха: „Още ли те мъчи и не можеш да я забравиш?“ После той съзна, че тъкмо отговорът, който даде, издаваше вълнението му. Той се помъчи да го смекчи, като смотолеви презрително:

— Иска да продаде имота.

— Имота ли?

— Да, иска да продаде всичко.

— Как всичко? — развълнувано попита Елка.

— Ей така, всичко! Бахчата, двете ниви, воденицата…

— А кой ще ги купи?

Динко се изсмя.

— Купувачи колкото искаш… Има умни да купят, но малко са глупците, които продават. Сега парите се обезценяват и всеки гледа да ги превърне в имот… Впрочем тя може би има право. Нейният свят ще свърши скоро.

— Та нали е умна и учена? — саркастично забеляза Елка. Тя не пропускаше случай да уязви Ирина пред брат си.

— Нейна работа — презрително каза Динко. — Сигурно иска да превърне парите в акции на „Никотиана“.

— Акции ли? — попита Елка. — Какво е това акции?

— Това е дълго и широко… Не е за твоята глава — с досада произнесе той. Но после се поправи: — Акциите са начин, по който т е си разпределят печалбите.

— Кои? — попита Елка.

— Тия, които смучат потта ни… — В гласа на Динко прозвуча внезапно ожесточение. — Търговците, германците, правителството, царят… Всички, които живеят от нашия труд и ни презират като добитък. Всички, които трябва да изметем веднъж завинаги оттук!…

Динко вдигна стомната и се напи със студена вода.

— Хайде, гледай си работата! — спокойно рече той. — Върви в къщи да ми приготвиш дрехите. Аз ще причакам ветеринарния лекар. Искам да го питам нещо за кравата.

Той погледна часовника си. Наближаваше време да мине участъковият ветеринарен лекар от съседното село, който му беше обещал пистолета си. Динко искаше да отнесе в отряда оръжие поне за още един човек.

Елка се отправи бавно към селото.