Тютюн

Двамата превалиха билото и се качиха в двуколката. Конят ги понесе по нанадолнището с равен ход. Когато слязоха в равнината, здрачът беше преминал в звездна нощ, а из въздуха се носеше миризма на сено. В мрака прелитаха светулки. Някъде мучаха говеда и лаеше куче. Закъснели овчари пъркаха на овците си, бързайки да ги приберат в кошарите. Динко въздъхна. Стори му се, че в тишината, в простора, спокойствието и мирния труд имаше нещо безкрайно приятно, от което вкусваше за последен път. Но на изток беше започнала гигантска война, която щеше да прерасне в борбата за новия свят. И този свят можеше да се изгради само над хаоса, над смъртта и разрухата на стария.

В далечината се показаха мъждукащи светлинки от селото. След малко Динко слезе от двуколката, а ветеринарният лекар продължи към лечебницата си в съседното село. Преди да се разделят, двамата стиснаха сърдечно ръцете си. И тогава на Динко се стори пак, че виждаше този човек и вкусваше от покоя на мирния живот за последен път. Той съзна, че това, което изпитваше, не беше предчувствие, а страх — нормален, естествен, присъщ на всеки жизнен човек, страх от смъртта и от опасния нелегален живот, който щеше да почне след няколко часа. Но той го преодоля бързо.

Късно през нощта до горичката край селото се събраха седем души и бавно потеглиха към планината. Те бяха въоръжени само с една карабина и два пистолета.

III

Мария бавно умираше.

Държеха я през зимата в София, а през лятото в Чамкория, под грижите на сестрата, която я гледаше вече от девет години. Борис искаше да я изолират в отделно жилище, но Ирина се възпротиви. Стори й се подло да изгонят Мария от собствената й къща.

Една лятна вечер в Чамкория сестрата забеляза, че краят на болната приближаваше. От няколко дни Мария лежеше изтощено в леглото си и упорито отказваше да яде. Върху лицето й трептеше безсмислена усмивка, кухите й, лишени от разум очи бяха втренчени в тавана, а от устата й се точеха лиги.

Сестрата беше прочела много медицински книги и чакаше отдавна този момент. Еднообразният и самотен живот с болната бе започнал да й дотяга въпреки голямата заплата, която пестеше изцяло. С течение на времето тя бе натрупала малко богатство. Но тя бе пропуснала младостта си.

Сестрата повика по телефона специалиста, който се грижеше за Мария. Той пристигна още същия ден с колата си от София, без да гледа горещината и разстоянието, с онова себеотрицание, което проявяваше винаги към богатите пациенти.

— Тя ще свърши — рече той, гледайки лицето на болната. — Това е последният стадий на болестта.

Той бе млад, бързо напредващ и способен човек, с много широка култура и добри маниери, които му помагаха да се лансира навсякъде. Имаше високо чело и носеше очила с кокалени рамки, зад които гледаха студени умни очи. Понякога тия очи можеха да изразят и съчувствие. Но дори в тоя момент лицето му не губеше пресметливия израз на търговец, който умееше да продава изкуството си. Сега той не изрази съчувствие. Болната беше омръзнала и нему.

— Господи!… Нима ще умре? — фалшиво произнесе сестрата.

А после очите й попитаха: „Кога ще стане най-сетне това?“

— Утре или най-късно вдругиден — отговори лекарят, като разбра въпроса й.

— Бедничката!… — въздъхна сестрата.

Сега тя се развълнува наистина от промяната, която щеше да настъпи в живота й след смъртта на Мария. Най-сетне и тя можеше да заживее като другите увехнали, но незагубили още своята привлекателност стари моми. Мислеше да си купи двустаен апартамент и да си намери приятел — някой дребен чистичък чиновник, с когото щеше да ходи вечер на кино, а в неделя — на екскурзии по Витоша. Но да се омъжи тя не искаше. Девет години тя бе размишлявала в самотата за болестта на Мария, за Борис, за Ирина и за живота на господин и госпожа Спиридонови. И така тя беше дошла до заключението, че бракът имаше само стойност на договор, който урежда парични отношения. Сега тя бе осигурена от спестяването си и нямаше нужда от такъв договор.

— Къде е господин Морев? — попита лекарят.

— В Берлин — отговори сестрата. — А може би в Хамбург. Замина заедно с господин Костов.

— А госпожа Спиридонова?

— Тя е в Карлсбад.

Лекарят наведе глава разочаровано. Дори ако бъдеха повикани с радиограма, близките нямаше да пристигнат преди смъртта. А поради липсата на близки стори му се излишно да играе ролята на лекар, който се бори отчаяно със смъртта. Той приличаше на добър актьор, който не желаеше да показва изкуството си в празен салон.

— Ние можем да телеграфираме на госпожица Ирина — каза сестрата.

— Къде е тя?

— Във Варна.

Лекарят направи слаба гримаса. Ирина бе умна като него и щеше да разбере веднага рекламната основа на безполезните му усилия.

— Мисля, че е излишно — рече той. — Аз ще нощувам тук… Бих желал да имам топла баня за утре сутринта.

— Ще се погрижа — обеща сестрата.

— Благодаря.

И лекарят слезе в градината да прочете вестниците, след като направи на болната само една съвсем безполезна инжекция с кардиазол.