Тютюн

Под силната светлина на полиелея тя успя да забележи краткия израз на тревога върху лицето му и бързината, с която последното възстанови предишното си спокойствие. Но той не издаде нищо повече, а само я погледна учудено, сякаш в признанието й бе забелязал нещо, което не очакваше.

Тя затвори вратата към всекидневната и седна срещу него до масичката за пушене. Под тежкия пеньоар от резедава коприна, който не бе закопчала добре, се виждаше широко отворената пижама и трапчинката на гърдите й.

— Изглеждаш от скъпите приятелки на брат ми — рече той.

— Да, от най-скъпите — отговори тя. — Това дразни ли те?

— Не. Но не ме и въодушевява особено.

— Разбирам. Боиш се за достойнството си.

— О, не!… — безгрижно възрази той. — Аз съм без предразсъдъци. Но сега нямам време да се занимавам с тебе.

— Какво наричаш ти предразсъдъци? — бързо попита тя.

— Липсата на искреност — отговори той. — Например ако ти се беше престорила, че не ме позна… Или ако въпреки разположението, което изпитваш към мене, се опиташе да минеш за вярна и влюбена в брат ми… Или ако аз продължавам да се преструвам, че не виждам хубавия ти бюст… Покрий го, моля ти се!… Когато върша сериозна работа, не желая да се вълнувам от красиви жени.

Ирина се изчерви и затвори бързо пеньоара си чак до шията.

Той я погледна одобрително.

— Така!… А сега покажи ми легитимацията си — внезапно каза той.

— Това заповед ли е?

— Ако искаш, учтива молба.

— Защо ти е легитимацията ми?

— Искам да узная името ти… То ще ми потрябва, ако утре се разбъбриш и докараш някои неприятности с полицията. Лека предохранителна мярка.

Той се усмихна, като й отправи любезния блясък на зъбите си.

— Това е, предполагам, твоята липса на предразсъдъци — саркастично произнесе тя.

— Имаш право — съгласи се той. — Но защо искаш да жертвувам своята безопасност от проста галантност към тебе? Неразумно, нали?… Бъди по-справедлива.

— Загубих легитимацията си — сухо каза тя. — Но паспортът ми е горе.

— Ела.

— Ще дойда да ми го покажеш.

Тя се изправи троснато и тръгна към стълбите. Той я последва с бавните сигурни крачки на дългите си крака. Докато изкачваха стъпалата, той оглеждаше разсеяно килимите, лампериите, огледалата — цялата разкошна обстановка на вилата, потънала в ярка електрическа светлина.

— Значи, ти разполагаш с вилата? — произнесе той.

— Да, когато съм тука.

— А как гледа на това законната съпруга?

— Тя умря.

— Умря ли?… Хайде де? Кога?

— Преди пет дни.

— Жално!… — Гласът му бе съвсем равнодушен — Не липсват трагедии и във висшето общество. От що се помина?

— От тежка и продължителна болест.

— Да не е от греховете на баща й?

— О, мълчи!… — избухна тя. — Мъртвите заслужават повече уважение.

— Да — рече той. — Но понякога във вашия свят човек се чуди кого да уважава и кого не… Тази вила прилича на малък дворец. Тя е напълно достойна за тебе.

— За бюста ми, искаш да кажеш.

— Ти продължаваш да се сърдиш.

— Не!… Просто искам да ти покажа кого да уважаваш и кого не.

Тя се обърна и се засмя. Очите му, без да мигат, издържаха погледа й докрай. Ирина забеляза горчиво, че те си оставаха все тъй пълни с недоверие.

— Ще видим — каза той.

Двамата продължиха нагоре и стигнаха до стаята, която й служеше за спалня. Последната бе широка, светла и най-удобната от стаите в цялата вила. В нея имаше двойно легло, прозорци, които гледаха към гората, и малка врата, която водеше към баня. Той се огледа с гримаса, някак разстроен от оригановото благоухание, което изпълваше стаята, от леглото, от блясъка на мебелите, позлатените рамки на огледалата и безсмисления лукс на всяка дреболия. Ирина извади паспорта от чантата си и го хвърли небрежно върху кръглата маса в средата на стаята.

— Ето паспорта ми!… — рече тя.

Той взе паспорта и го разтвори бавно. Острите му очи се втренчиха в портрета, после в името, датата на раждането, професията. Едно мускулче върху бузата му трепна леко. Той я погледна и каза дрезгаво:

— Значи, ти… вие сте лекарка?

— Няма „вие“. Почнахме на „ти“.

— Добре — смотолеви той. — Надявам се да ми простиш.

— За какво?

— За глупостите, които издрънках преди малко. Помислих те за вулгарна жена.

Настъпи мълчание. Тя намери сила да каже:

— Ти не грешиш. Аз съм поддържана от брат ти.

Но той не обърна внимание на това, а продължаваше да прелиства паспорта. Лицето му загуби бавно веселия си израз и се намръщи.

— Ти пътуваш много често в Германия — каза той.

— Да.

— Изглежда, че Гестапото те счита близък човек.

— По какво заключаваш? — равнодушно попита тя.

— По един печат, който се слага само върху книжата на доверени лица. Виждам и подписа на прочутата Дитрих.

— Изглежда, че си доста вещ по паспортите… Този подпис струва сто хиляди лева и спестява досадното разтакаване из немски канцеларии… Впрочем същата заверка имат и паспортите на всички, които работят с Немския папиросен концерн.

— Искаш да кажеш, че на тебе е дадена само за удобство?

— За какво друго? — учудено попита тя.

Той замълча и остави паспорта на масата. Лицето му продължаваше да бъде намръщено. Тя съзна потиснато, че недоверието му към нея се беше увеличило.

— Да слезем долу — сухо предложи той.