Тютюн

От гората през отворения прозорец долиташе тъжното свирене на вятъра. На небето грееше ярка луна. Някъде самотно бръмчеше самолет. Зад планинските гребени, между лабиринта от върхове и долини, полетя червена ракета, безшумна като падаща звезда. Всичко това бе наситено с някаква тиха, тревожна и парлива неизвестност, която опияняваше.

Той произнесе:

— Още не мога да определя с коя от двете любовници на брат ми имам работа: добрата или лошата.

— Брат ти не е развратен — каза тя. — Той има само една любовница.

— Сигурна ли си? — попита той с усмивка.

— Да — отговори тя безразлично.

— Навярно му липсва време?

— Или може би наклонност… Главната му страст е да трупа пари и опропастява достойнството на хората.

Той се намръщи и замълча, после попита:

— А какво представлява Зара?

— Тя му върши търговския шпионаж между германците и получава заплата за това.

— Красива ли е?

— Прилича на бедуинска принцеса.

— Моята майка ми писа за вас… Но аз не можах да свържа имената с качествата ви.

— Между двете няма съществена разлика.

— Стига с това!… Защо нарече брат ми отровна змия?

— Защото помислих за миг за твоята безопасност.

— Само за миг ли?

— Да, не заслужаваш повече. Ти си груб и непроницателен.

— Може би само груб — усмихна се той. — А грубостта се дължи на много неща, които не познаваш.

Тя не отговори и се загледа тъжно, с някакво потиснато вълнение в хубавите му тъмни очи. Кожата на лицето му имаше здрав загорял оттенък, а в черната му коса не прозираше нито един бял косъм. Той изглеждаше млад, макар да бе пет или шест години по-възрастен от Борис. Чертите на лицето му бяха остри, правилни, без преход и полусенки. От тях лъхаше пламъкът на страстен характер, горещината на мъжество, което бе малко сурово, но откровено и честно. Той беше почти цяла глава по-висок от Борис. В движенията на широките му рамене, на силните му ръце и крака имаше някаква особена, котешка пъргавина. Но с всичко това той щеше да прилича на сладникав спортист, на шампион по плуване или тенис, ако интелектуалната сила в израза на лицето не придаваше на цялата му личност нещо драматично, нещо ведро, самоуверено и твърдо като скала. Но тази твърдост бе лишена от тесногръдието на стихийната упоритост, от лудешкото себеотрицание на комунистите, които Ирина познаваше от Медицинския факултет. Този човек бе пак комунист, но от друг калибър, от друга школа, от друг далечен, огромен, непознат и свободен свят, където разумът и предвиждането управляваха всичко, та не оставаше място за фанатизъм и заслепение. И тогава й се стори, че ако беше срещнала този мъж преди десет години, нямаше да съществуват нито Борис, нито „Никотиана“, нито фон Гайер, нито всички други епизоди, страсти, наслади и покварени удоволствия, които бяха опустошили живота й досега.

— Какво друго ти е писала майка ти? — попита тя, като съзна горчиво, че нямаше нищо по-безнадеждно от новото чувство, което тази нощ се разгаряше в душата й.

— Тя те харесва много — отговори той спокойно. — Мисли, че си напълно подходяща за Борис.

— Не питам за това — каза тя.

— А за какво?

— Бих желала да зная, дали ти е писала нещо за Стефан?

— Писа ми, че е умрял в затвора.

— Само това ли?

— Какво друго?

— Има много неща около арестуването и смъртта на Стефан, които не знаеш.

И тогава, след късо колебание, тя почна да говори. Тя разказа жестоката история за братоубиеца с равен и тих глас, сякаш не се възмущаваше от престъпника, а само от света, който го беше създал и който бе същевременно и нейният свят. Когато свърши, тя го видя изправен до прозореца и загледан в мрака на гората.

— Чу ли какво ти казах? — попита тя, като отиде при него и докосна с ръка рамото му. — Никакво доверие в него!… Никакво криене тук или у дома му в София!… Сега той разчита на тебе в случай на революция… Но един малък обрат в събитията и той ще те предаде като Юда в ръцете на Гестапото… Страшното у него е това, че не съзнава никога моралния ужас на постъпките си.

Но той не отговори, защото мислеше за малкия ремсист, за мургавото и пламенно братче, което беше оставил, преди да замине за Аржентина, и за което мислеше често от окопите на Мадрид и от Школата за военни инструктори в Съветския съюз. Ирина се наведе и го погледна в лицето. Тя видя под лунната светлина, че той се мъчеше да сподави някаква ужасна, безмълвна мъка. Устните му бяха стиснати, а очите му трепкаха конвулсивно. Но в тях нямаше сълзи. Този човек не можеше да плаче.

В това време от гората долетя тъжен звук, който наподобяваше крясък на сова.

— Моите хора идват — произнесе той внезапно.

А след това с бързи крачки се отправи към вратата, сякаш изведнъж забрави всичко, което се бе случило тази вечер.

— Ще се върнеш ли? — попита тя оскърбено.

— Не!… Отивам с тях.

Тя повтори ядосано:

— Ще се върнеш ли, питам… Някога?

А той отговори небрежно:

— Да, може би!… Когато свърши борбата.