Тютюн

— С онова от щаба на дивизията… в което искаха имената на заподозрените?

— Още не сме отговорили.

— Ще отговориш, че няма заподозрени!… В отделението няма заподозрени!… Разбра ли?

— Тъй вярно, господин подполковник — отговори адютантът.

И веднага помисли: „Какъв шмекер!… Пази си кожата от комунистите.“ Но той бе също доволен, че служеше в това бронеизтребително отделение, което никога нямаше да бъде вкарано в акция срещу партизаните — защото партизаните нямаха танкове.

Тя седеше в малкия разнебитен автомобил, който той бе предпочел за дългото уморително пътуване до Кавала пред лимузината, която ги возеше между София и Чамкория. С тази стара очукана и хлопаща кола пътуваха само най-дребните чиновници на фирмата — касиерите или счетоводителите на провинциалните клонове. Но той бе предпочел именно нея, искайки да не привлича вниманието на тези, от които тъй смъртно се боеше, макар да носеше в дъното на портфейла си разписки, подписани от нелегални, чрез които можеше да удостовери, че подпомага парично Отечествения фронт. Но дори тия документи му се струваха недостатъчни и затова към тях бе прибавил портрета на брат си. А тя знаеше всичко това, както и причината, която го бе накарала да дочака бронеизтребителната колона и да тръгне пред нея; изпитваше към малодушието му скрито и пълно презрение, но мълчеше и му се присмиваше вътрешно с търпението на неуязвимите хора. Тя бе отстъпила на молбата му да го придружи до Беломорието, защото знаеше, че той нямаше да свърши както трябва работата без нея и защото искаше да се разсее от досадата в Чамкория и от грозните и опушени развалини на София. Но пътуването с лошата кола и в тази адска горещина бе неприятно — много по-неприятно, отколкото предполагаше — и тя се разкайваше, мислейки със съжаление за печалните борове в Чамкория и за хладните звезди, които нощем трептяха над тях. Но понеже бе невъзможно да се върне, тя се опита да си представи остров Тасос по сладникавите и лоши описания, които бе чела за него във вестниците. После тя престана да мисли за каквото и да било и се превърна — това бе изучен, съзнателен рефлекс на отбраната — в съвършено безжизнено същество, нечувствително към нещата, които можеха да я раздразнят. И така тя понасяше без гняв неговото присъствие, миризмата на коняк, която лъхаше от устата му, безобразното друсане на разнебитената кола и адския пек на слънцето. Благодарение на този вътрешен рефлекс, чрез който отстраняваше гнева, духът й бе спокоен, а красотата й дори при това пътуване запазваше изтънчената си чувственост. Тя бе омотала главата си за предпазване от праха с тънък воал от бледовиолетова коприна, под който мургавото й лице изглеждаше призрачно гладко, а очите — по-тъмни. Тя бе отслабнала — благодарение на умереното ядене и всекидневната гимнастика — и така бе придобила съвършения вид на жена-паразит, която не върши нищо друго, освен да поддържа красотата си. Но в ъглите на устните й имаше гънки на сдържана досада — белег на червея, който разяждаше духа й отвътре.

Тя се загледа безстрастно със златисто-кафявите си очи в яркия и зноен пейзаж на дефилето: хаотични блокове от назъбени разноцветни скали, голи сипеи, прошарени от тъмнозелени петна храсталаци и кобалтово-синьо небе, върху което се очертава веригата на Пирин с грамадния конус на Елтепе. Слънцето изсипваше жар и въздухът бе сух, но в него се долавяха вече влажни вълни — първият лъх на южното море.

— Това дефиле няма край — произнесе той, като обърса потта от челото си с кърпа.

А тя го ужили хладнокръвно:

— Защото се движим бавно.

Горещината го бе раздразнила и той се озъби:

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че си станал много страхлив.

— Ти как би постъпила на мое място?

— Поне бих се помъчила да го скрия.

— Да го скриеш!… — Той се опита да бъде язвителен. — Като други неща?

А тя отговори безсрамно:

— Да.

Той бе готов да избухне и да я наругае както заслужаваше, но веднага си представи нейната ледена безчувственост през нощта, когато щяха да почнат кошмарите му и когато имаше най-голяма нужда от нея. Ако тя се разсърдеше, никакви молби не можеха да я склонят да спи в една стая с него и тогава кошмарите щяха да го докарат до лудост. Вместо да се разсърди, той почна да философствува:

— Признавам… нервите ми са разстроени!… Но аз ги пожертвувах, за да постигна нещо голямо… Посочи ми друго предприятие с ръста на „Никотиана“, от който и да било бранш!… Няма, нали? Това е триумфът на моето надбягване в живота… Аз станах шампион… Нищо от това, че мога да издъхна като маратонски бегач.

Въздушното течение отнасяше думите му, които тя чуваше само откъслечно. После той замълча с надеждата, че несполучливото и банално сравнение можеше да я трогне и че това щеше да върне част от миналото, което сам бе разрушил. Алкохолът и нейното присъствие — това бяха последните убежища, в които можеше да се скрие от кошмарните призраци през нощта. Достатъчно бе да я види спяща до себе си и това го успокояваше.