Тютюн

— Мислиш ме за страхлив… — продължи той с дрезгавия си глас. — Но това е просто благоразумие!… Трябваше да дочакаме тази колона, защото нейното преминаване ще пропъди всички партизански отряди като мухи. Тази вехта кола е малко неудобна наистина!… Но така никой няма да се сети, че ние пътуваме с нея.

А тя отговори:

— Ти си напълно разстроен човек.

Той взе презрителните й думи като знак на съчувствие и стисна ръката й. Тя понесе това търпеливо, като докосване на противно влечуго, с което бе вече свикнала.

— Ще се поправя — обеща той, като съзна, че по въпроса за колоната не я бе убедил, но не изпита срам от това. — Ще излекувам нервите си напълно… Още малко търпение и ще заминем за Швейцария.

— Боя се да не стане късно — рече тя.

— Късно!… — В гласа му изхриптя принудена шеговитост. — Защо късно?

Тя отговори:

— Всичко се руши.

— Глупости!… Съветски войски няма да бъдат допуснати от англичаните тук… Възможно е отначало да има малко бъркотия, смесено правителство с комунистите за месец-два!… Нищо повече.

Тя се усмихна презрително. Умът му бе отслабнал от пиенето катастрофално, а от предишната му проницателност оставаха само мъгливо гадаене и наивен оптимизъм. Но тя мислеше вече само за себе си.

— Все пак добре е да заминем навреме — каза тя.

— Мила, ние не можем да направим това, преди да уредя работата с Кондоянис.

— Кондоянис е мошеник!… — избухна тя. — Чудно ми е как не съзнаваш това?… Ти просто му предаваш тютюните си, без да мислиш какво ще стане по-нататък.

Тя бе вече напълно безучастна към съдбата му, но не можеше да прояви същото равнодушие и към парите му — много пари, които той пъхаше безразсъдно в ръцете на подозрителния грък. Това бяха книжни пари наистина, немски марки, превърнати в левове, но все пак пари… И понеже те я вълнуваха — тя бе вече законната му наследница — излезе за миг от равнодушието си.

— Съвсем не, мила!… — възрази той. — Ако аз имам доверие в Кондоянис, това е тъкмо защото той е предприемчив човек. Мене също ме наричат мошеник!… — Той се изсмя самодоволно. — Аз гарантирам вземането си с договор. Освен това Кондоянис ще прехвърли на мое име швейцарски франкове в Базел.

— Колко франка? — попита тя заинтересовано.

— Един милион и двеста хиляди.

— Това е добре — пресметна тя хладно.

Бе малко, но все пак добре. Плащаше приблизително два пъти по-скъпо, отколкото ако купеше тези франкове на черната борса, но все пак щеше да получи нещо срещу тютюна. Цялата сделка бе заплетена, сложна, несигурна и доказваше неговия упадък. Но все пак тези един милион и двеста хиляди франка представляваха сума, която щеше да се прибави към другия им голям авоар в Швейцария. Тя отново потъна в равнодушието си към всичко, което не бе пари. Сега съзна изведнъж, че вече приличаше напълно на него. После чу как той извади изпод седалището бутилка коняк и пи може би за четвърти път от сутринта. Противното клокочене на бутилката я раздразни, но защитният рефлекс на съзнанието й веднага влезе в действие. „Нека пие — помисли си тя, — колкото повече пие сега, толкова по-малко ще бъда обезпокоявана в Кавала.“ И пак се загледа в пейзажа, слушайки, без да иска, нестихващото бъбрене между шофьора и секретаря. Те говореха усърдно, непрестанно, както изискваше приличието, за да не излезе, че подслушват разговора на господарите си. И от тяхното бъбрене за всяка забележителност, която се изпречваше по пътя, Ирина разбра, че бяха минали старата граница и пътуваха вече из Рупелското дефиле.

Реката ставаше все по-широка, все по-ленива и пълноводна. Мътните й води се влачеха под разрушени или набързо поправени мостове. Отстрани прелитаха бързо трудови лагери, палатки, колички и полуголи мургави мъже, които работеха трасето на железопътната линия. Небето бе добило пепелно-син цвят. Гърдите поемаха с мъка горещия въздух. А над всичко грееше лъчезарно, ярко и огнено слънце.

Тя наведе глава, уморена от гледката, а после махна воала си и запали цигара, наблюдавайки безстрастно как той се обръщаше неспокойно отвреме-навреме назад, за да провери разстоянието, което ги отделяше от моторизираната колона. Страхът, болезненият страх да не бъде заловен от партизаните, го измъчваше непрестанно. И тия жалки рефлекси на отслабнал и малодушен дух й спомняха по силата на контраста за брат му, когото бе видяла през седмицата на Мариината смърт в Чамкория и който бе негова противоположност. Но тя мислеше за него равнодушно като за всички мъже, които по една или друга причина й бяха харесали и които постепенно забравяше. Досадата и времето — молци, които изгризваха всяко чувство — бяха потиснали спомена за вълнението през оная вечер. Но сега, изпущайки бавно дима от цигарата си, който въздушното течение отнасяше веднага, тя попита:

— Какво става с брат ти?

А той отвърна, доволен от желанието й да разговаря:

— Вилнее по горите.

— Аз го видях веднъж — каза тя.

— Къде?

— В Чамкория… Когато ти беше на погребението на Мария в София.

— О!… Любезен ли беше?

— Да… Разговаряхме приятелски.

— Значи ти разговаряш с нелегалните приятелски?… — Той се изсмя. — За какво разговаряхте?