Тютюн

— По отношение на отделните качества това е технически невъзможно… Освен това правителството може да се усъмни и да намери сделката за симулативна… в такъв случай тютюнът ще бъде конфискуван.

— Не сте ли взели мерки срещу това?

Борис го погледна презрително, сякаш искаше да му каже: „Нима трябва да те уча на това?“

— Много е трудно!… — Гъркът изпусна замислено дима на цигарата си. — Никой не може да каже какви хора ще влязат в нашето правителство след примирието.

— Тогава вие бихте могли, като френски поданик, да се гарантирате по дипломатическа линия.

— И във Франция е същото. Навсякъде има опасност от леви правителства.

— Тогава… какво? — Гласът на Борис прозвуча нервно. — Отказвате ли се от сделката?

— Не още!… — Лицето на Кондоянис остана съвсем равнодушно. — Просто изтъквам, че рискът за мене е много голям. Бих желал да намалите още цената.

Борис повдигна уморено мътните си очи. Бе почти готов да отстъпи, но Ирина, с леко отрицателно поклащане на глава, му подсказа да бъде твърд. И той усети странен прилив на енергия както в дните, когато мачкаше противниците си и „Никотиана“ цъфтеше.

— Не мога да отстъпя нито стотинка — сухо произнесе той.

— Това би било наистина жално… — В сладникавия тенор на гърка прозвуча съжаление, сякаш сделката щеше да се развали.

— Отказвате ли се? — пак попита Борис.

Кондоянис се изпоти на свой ред.

— Трябва да помисля още малко — рече той.

— Тогава бъдете любезен да ми съобщите решението най-късно до утре вечер.

— Толкова скоро?

— Аз имам само два избора: сделката с вас или пренасянето на тютюните в България. Събитията текат бързо.

— Какво ще правите с тютюна в България? — с учтива ирония попита гъркът.

— Не се грижете за това.

Гласът на Борис бе категоричен и Кондоянис трепна леко.

— Но русите са вече при Днестър!…

— От тяхното идване няма да стане по-топло и на вас.

— Ще ви съобщя решението си утре вечер.

Кондоянис си отиде малко след пристигането на фон Гайер, който го изгледа недоволно и подозрително. Невъзможно бе да се изнудва повече!… Грохналият тигър, от който искаше да отнеме плячката почти на безценица, му бе показал зъбите си. Докато автомобилът го носеше към къщи, Кондоянис съчиняваше бързо проектодоговорите на истинската и симулативната сделка. Въображението му тръпнеше сладостно от мисълта за печалбите. Сега той хвърляше един милион и двеста хиляди швейцарски франка и фабриката в Солун, но те щяха да се превърнат в петорно, десеторно повече долари, гулдени и шведски крони… Само десантът в Нормандия не трябваше да се развие бързо, за да може „Никотиана“ да му продаде манипулирани, готови за износ тютюни. И макар да минаваше за гръцки патриот и да знаеше, че сънародниците му умираха от глад, приятно опияненият от мислите си господин Кондоянис желаеше от сърце десантът в Нормандия да се извърши трудно и да не бъде последван скоро от десант в Беломорието. А в това време неприятно пияният от коняка господин генерален директор на „Никотиана“, който също минаваше за не по-малък български патриот, желаеше от сърце противното — десантът в Нормандия да се извърши успешно и да бъде последван веднага от такъв в Беломорието, макар да знаеше, че това щеше да струва живота на десетки хиляди български войници. Държавата бе гарантирала стойността на тютюните му в Южна Тракия, а нахлуването на англичаните щеше да предотврати образуването на ляво правителство.

VI

Денят започна с тридесет градуса, които на обед щяха да станат четиридесет и пет. Морето беше забулено с прозрачен воал от гореща и неподвижна пара, която правеше задухата толкова тежка, че дори мършавият Лихтенфелд се изпоти.

Той влезе в широкото канцеларско помещение на склада към десет часа, с намерение да излезе от него в единадесет и да отиде на плажа, като остави писмената си работа за вечерта — най-подходящото време, в което един барон можеше да работи, без да се чувствува унизен. Складът се намираше на пристанищния кей, почти до самото море. През отворените прозорци на помещението се виждаше тъмносиният залив, който спеше в омарата на деня. Повърхността му бе гладка като езеро. Безветрието бе заковало една платноходка точно в средата му, а над пелената от изпарения, която притискаше хоризонта, се виждаха няколко облачета — слаби сгъстявания от влагата на морето, които издъхваха безпомощно в горещия въздух.

Помещението представляваше вестибюл с няколко бюра за по-дребните чиновници. На тавана му се въртяха бавно крилата на голям електрически вентилатор, който раздвижваше въздуха, но не докарваше никаква прохлада. Във вестибюла водеха отворените врати на две стаи, в една от които работеше Лихтенфелд. Стаята на Лихтенфелд сега беше заета от ранобудния Прайбиш, който довършваше изчисления, работейки със сметачна машина. Когато влезе във вестибюла и видя Прайбиш, баронът почувствува завист. Колегата му бе дошел тук само за една седмица. След преместването на Лихтенфелд в Беломорието Прайбиш бе останал в София и така бе добил автоматично квалификацията на експерт от по-висок ранг. Баронът още не можеше да му прости това.