За да предотврати тайната надменност, която подозираше у Прайбиш, Лихтенфелд прие шумния и нехаен вид на веселяк, комуто бе все едно дали живееше в София или Кавала. Той съблече сакото си от шантунг и тананикайки фалшиво някакъв гръцки шлагер, влезе да го постави на специалната окачалка в стаята си.
Прайбиш имаше крайно посърнал и замислен вид. Той отговори едва-едва на небрежния поздрав, който Лихтенфелд му подхвърли, и продължи да работи с машината. Баронът запя арията на Фигаро, след това излезе от вестибюла и високо, за да чуе Прайбиш, почна да разправя на Адлер, куция счетоводител, който работеше във вестибюла, за приятния си живот в Кавала.
— Вие сте щастлив навсякъде — кротко произнесе Адлер, като повдигна учтиво меланхоличното си лице.
Той бе млад човек, бивш пехотинец, раняван няколко пъти. При последното раняване единият му крак бе ампутиран. Не беше редно да се хвалиш на сакат човек с успехи пред жени и баронът знаеше това, но желанието му да ядоса Прайбиш стоеше над всичко.
— Адлер!… — каза той. — Вчера се запознах на плажа е една сирена… Едва ли можете да си представите по-вълшебни бедра!…
— Сирените имат ли бедра? — усмихна се Адлер.
— Вярно, дявол да го вземе!… — поправи се Лихтенфелд. — Но довечера тя ще дойде в квартирата ми… Тук човек просто на може да диша от жени.
Баронът се разсмя високо и кратко, сякаш приключението бе тъй обикновено, та не заслужаваше да се говори повече. След това почна да реши пред огледалото остатъците от оредялата си коса. Той беше напълно сигурен, че сега Прайбиш се топеше от завист — нещастният, тромав и дебел Прайбиш, който гореше от желание да си намери метреса, но все не успяваше да направи това.
Но внезапно баронът се вкамени. На вратата към другата стая се показа госпожица Дитрих. От всички личности, които тровеха живота му в Беломорието, Лихтенфелд мразеше и се плашеше най-много от госпожица Дитрих. Баронът знаеше, че тази противна стара мома беше агентка на Гестапото, преместена на служба от легацията в концерна. Отначало, при идването си в Кавала, той не подозираше това и се раздрънка свободно срещу нея, а когато научи службата й, замръзна от ужас и в продължение на една седмица чакаше отмъщението й. Но всичко свърши само с това, че тя го извика при себе си и го предупреди поверително да прекъсне връзките си със Зара. Последната бе завързала приятелство с един секретар от турската легация.
Когато Лихтенфелд влезе във вестибюла, беше напълно сигурен в отсъствието й. Тя идваше на работа след единадесет часа, но сега, поради някаква фаталност, която на барона се стори ужасна, бе дошла по-рано.
— Елате при мене!… — сухо рече тя.
След няколко секунди Лихтенфелд стоеше покорно пред бюрото в стаята й. Госпожица Дитрих го измери с кръглите си воднисти очи. Лихтенфелд бе забелязал много пъти, че тия очи не бяха ни страшни, ни зли. Но в тях имаше нещо много по-лошо от това. Те бяха напълно безчувствени. И затова, подобно на всички хора, които разговаряха с нея, той изпита усещането, че го гледа саламандра или тритон.
— Не подозирах, че сте тука… — почна да мънка баронът. — Извинявам се.
— За какво?
— За разговора с Адлер.
— Какво разговаряхте?
— Глупости… между мъже.
— Аз не чух — каза госпожица Дитрих.
Гласът й бе като погледа — сякаш идеше от замръзнал басейн. Тя отвори някаква папка и му подаде един бял плик.
— Има писмо за вас от Кьонигсбергското военно окръжие — рече тя. — Вероятно повиквателно, каквото получи и Прайбиш.
Беше горещо, но баронът усети внезапно пронизваща хладина.
— Повиквателно ли?…
— Да, разпишете се.
Госпожица Дитрих тикна пред него бланката с печата на легацията, която бе препратила писмото.
— Чакайте!… — гласът на Лихтенфелд прегракна изведнъж. — Аз… аз съм мобилизиран граждански тук.
— Това е без значение… За Изток свикват и стари набори.
— Но аз… не мога да подпиша веднага… — баронът почна да заеква безпомощно и сякаш търсеше съчувствие в ледените очи на госпожица Дитрих. — Аз ще говоря първо с шефа.
Госпожица Дитрих го погледна учудено.
— Няма ли да подпишете? — попита тя.
— Не!… — Баронът отказа с отчаяна решителност, а в съзнанието му изпъкнаха страшни видения от руската степ. — Не!… Аз ще направя постъпки.
— Какви постъпки?
— Да бъда освободен. Аз… аз съм необходим на фирмата.
— Това ще преценят други.
Устата на Лихтенфелд пресъхна. Дългото лице на госпожица Дитрих, добило на плажа медно-червен цвят, му се стори непоносимо, а саламандрените й очи приличаха на мътно-зеленикави локви. Баронът изпита усещането, че тия локви се разширяваха и сякаш заплашваха да го погълнат, както нечистата и замърсена от канали вода на Шпрее поглъща през мъглива есенна нощ удавник.
— Значи, отказвате да приемете писмото?