Тютюн

— Да. — Той се засмя тъжно. — Но пак този мръсен тютюн между нас.

— Отвратително, не намирате ли?… — Тя се засмя също. — Но сега не е толкова мръсен.

— Аз не съм уверен в това… На всеки случай, няма да попреча на сделката.

А тя го погледна в очите и рече:

— Не ставайте смешен!… Тази сделка е вече дреболия и не променя нищо между нас. Вие можете да арестувате гърка, ако това е угодно на вашия глупав концерн. Тютюнът не трябва да разваля последните ни дни.

— Защо ме викате на острова? — попита той горчиво.

А тя отговори:

— Защото се боя да не се отегчавам сама.

Те се спряха на площада, оживен от навалицата въпреки горещия час. Между минувачите сновяха хилави деца, които продаваха с викове „спория“ и „мегали пастики“. Последните представляваха смес от леблебии, глюкоза и всички възможни миязми в града. Но малцина от гърците имаха пари да си купят дори този мизерен сладкиш.

— Нали нямаше да ходим на пристанището?

— Да. Какво да правим? — попита фон Гайер.

— Можем да разгледаме града, а след това да починем някъде.

— Много добре. Но боя се да не се скараме.

— Ще бъде идиотско. Особено ако предизвикате това, преди да отидем на острова.

— Значи, още държите за острова?

— Разбира се — каза тя. — И ви моля да организирате екскурзията добре. Каква е тази постройка?

— Някаква ориенталска глупост.

В източната част на площада се виждаше малка мохамеданска постройка, заобиколена от добре поддържана градина с кипариси и желязна ограда. Те решиха да я разгледат и от разговора с пазача узнаха, че това бе гробницата, в която почиваше майката на Мохамед Али, основател на днешната египетска династия. Постройката бе в арабски стил. В нея се намираше мраморен саркофаг, а по стените й — стихове от Корана. Тъжните и красиви кипариси придаваха на мястото погребална тържественост, но не подхождаха никак на клюкарските кафенета и дюкянчета за риба около него. Пазачът бе спретнат, сладникаво-любезен мъж. Когато разбра, че посетителите се интересуваха и от венецианската крепост над града, той предложи веднага да ги разведе из нея. Фон Гайер му каза да ги чака там след половин час.

— Какъв е този тип? — попита германецът, когато излязоха от гробницата.

— Чист помак от Родопите — отговори Ирина.

— Но той каза, че е македонец.

— Това го спасява от неудобството да бъде грък или българин.

— А защо не призна, че е българин?

— Защото мисли за после.

Той я погледна раздразнен от безгрижния й глас. Стори му се, че чувството за разруха беше обхванало и нея.

— На вас ви е все едно — мрачно произнесе той.

— Кое?

— Поражението.

— Ах, да!… Забравих, че за вас не е все едно… Вие продължавате да бъдете сантиментален, но сега вече искрено… Вие сте средновековен човек, феодален анахронизъм, попаднал случайно между ориенталски шмекери и търговци на тютюн.

— Не мислите ли за родината си? — Все тъй мрачно попита той.

— Не — отговори тя. — Отвикнах да мисля за нея.

— Цинизмът започва да ви прави удоволствие.

— Той е добродетел на свръхчовеците… Не ме ли учехте едно време така?

— Кога?

— Когато немските бомби падаха над Варшава и Ротердам.

— Вие сте ме разбирали винаги зле.

— Не, аз съм ви разбирала винаги добре. И може би затова ви съчувствувам сега.

Тя се усмихна, но вместо съчувствие фон Гайер видя в погледа й нещо ледено, което прониза сърцето му като нож. И това трябва да бе празнотата в нейната душа. Той съзна, че същата сила, която го бе превърнала от войник в търгаш, беше направила и от нея равнодушна космополитна дрипа, която не се вълнуваше вече от нищо. Сега той съзна и друго: че никога не е бил войник, а само слуга и наемник на концерните, които управляваха Германия. Това важеше и за летците от ескадрилата на Рихтхофен. Чувството за разруха, което го измъчваше, смъкваше булото на илюзиите от много неща. Но сега той мислеше само за тази жена, която бе като него — мъртва, изхабена душа. Той продължаваше да я обича и да копнее за тялото й с първобитния елемент в личността си, който оставаше след разрухата.