Тютюн

Адлер нямаше навик да подслушва, но прекъсна внезапно работата си. Без да става от бюрото, той долови няколко думи от разговора зад вратата. Баронът шепнеше неразбираемо, а госпожица Дитрих му отговаряше високо и студено като почтена келнерка в нощен ресторант, на която закъснял посетител отправя любовно предложение. Отначало гласът на чиновничката звучеше иронично и недоверчиво, а после стана сериозен и тих, превърна се също в неразбираем шепот. И тогава Адлер разбра, че в разговора зад вратата имаше нещо унизително, грозно и мръсно, което оскърбяваше мъжкото достойнство и войнишката чест. Той остави работата си, за да не го слуша повече, и напусна разстроен помещението.

Ирина прекара следобеда в долния етаж на къщата, където бе по-хладно, но миришеше на мухъл и стари мебели — една специфична миризма, която се дължеше на горещия влажен климат и бе характерна за всички къщи в града. Тя се наспа добре в една малка стая, чиито прозорци гледаха към двора и бяха обрасли с бръшлян, а след това усети равната досада, която я обземаше винаги след ставане от сън. Това бе особено, неуловимо и притъпено усещане на леност, на умора и печал, което сякаш сковаваше всеки порив на волята и движение на мисълта. За да се отърве от него, тя потърси по телефона фон Гайер в склада на Немския папиросен концерн, но оттам се обади Лихтенфелд, който заяви, че не е виждал шефа си от обед. Докато закусваше в трапезарията и водеше безсъдьржателен разговор с Виктор Ефимич за горещия климат и забележителностите на града, дойде един запасен генерал, когото Костов беше поканил снощи заедно с другите. Генералът обаче не можа да се отзове на поканата, та сега идеше да се извини и поднесе почитанията си.

Ирина го покани на верандата, като заръча на Виктор Ефимич да донесе сливова и салата от кисели краставички, които генералът обичаше много. Той бе дребен, мургав, приятен и неуморимо бъбрив мъж, с прошарени мустачки. Сладкодумието му нито поглъщаше, нито отегчаваше, а просто убиваше незабелязано времето. След посещението му човек се чувствуваше леко изморен, сякаш излизаше от приятно и тихо кафене. Но сега Ирина бе доволна от идването му.

— Къде са мъжете? — попита той, когато седнаха на верандата.

— Заминаха тази сутрин по работа.

— Това не е много учтиво към вас — рече той, като гледаше разсеян краставичките и ракията. — Дойдох да ви предупредя за неприятни неща.

— Неприятни ли?… Какви?

— Положението е много лошо — осведоми той, като запали едната от петте цигари, които лекарите му позволяваха да пуши следобед.

— Отдавна знаем това — каза Ирина.

— Да, но сега е вече неудържимо!… Русите са при Днестър, а след две седмици ще бъдат може би в София.

— Толкова скоро?… — с досада произнесе Ирина. После тя си спомни за моторницата, която фон Гайер щеше да иска от Фришмут, и попита бързо: — Какво става с бойната готовност по крайбрежието?

— Нищо — отговори генералът. — Вдигната е.

— А защо беше обявена?

— Не можах да разбера точно. Немците мълчат като риби.

— Любезни ли са?

— Не повече от друг път. Нима сте виждали любезен немец?

— Днес фон Гайер ми обеща моторница за Тасос.

Генералът я погледна с опулени от безразсъдството й очи.

— Какво?… — рече той. — На Тасос ли?

— Да!… А после в Солун.

— Това е лудост от ваша страна!… — произнесе той. — Пълна лудост!… Надявам се, че няма да го направите. Аз изпратих семейството си в България още миналия месец… Вие не знаете колко опасно е тук. Гърците са настръхнали и могат да ни изколят всеки момент.

— Ще потърсим закрила от Кондоянис.

Ирина се засмя, но генералът не разбра шегата й и каза възбудено:

— Оставете тоя грък!… Червените андарти ще обесят и него. Тази война не прилича на никоя друга… Сега положението е съвсем особено… много тревожно… ужасно лошо.

— Вие какво смятате да правите?

— Какво ли?… Купих на дъщерята апартамент, дадох образование на сина… Какво повече?… Нямам пари да отида в чужбина. Аз съм дребосък, стар човек, няма кой да ме закача… С гърците се отнасях добре и съвестта ми е чиста… Да му мислят други.

— Но преди войната вие бяхте военен аташе в Берлин — закачливо напомни Ирина.

— Та що от това?… — някак обидено попита генералът. — Знаете ли какъв доклад има от мене?… Още три години преди да почне войната аз писах във Военното министерство, че ако германците тръгнат срещу Русия, ще бъдат бити катастрофално… Заявих това и на самия Хамерщайн, когото после Хитлер хвърли в немилост.

Генералът не бе сигурен, че това очистваше политическата му съвест напълно, на фактът изглеждаше верен.

— Добре сте!… — каза Ирина, като гледаше тъмнеещия силует на острова. — Това е все пак заслуга. Моят съпруг не може да се похвали с нищо.

— Той се увличаше много — съчувствено произнесе генералът. — Аз го съветвах често да няма вземане-даване с политиците и да внимава със стачниците… Какво мисли да прави с тютюна?

— Не зная — равнодушно отговори Ирина. — Не се интересувам от него.