Тютюн

Очите му изразяваха тъпо безпомощно смайване пред новото положение. Пияният му разсъдък го възприемаше бавно и сякаш се колебаеше. Стори й се, че дори в тоя момент, когато приличаше на самотен и грохнал звяр, алчността му щеше да притисне чувството към единствената жена, която бе обичал в живота си. Дори в тоя момент, когато душата му беше разкъсвана от страхове, когато потискаше кошмара от престъпленията си с алкохол, когато предусещаше гибелта си и имаше нужда от близко същество, пред него изпъкваше пак най-напред златният призрак на „Никотиана“, която беше обезобразила живота му. Но това бе само проста видимост от пиянството и бавния начин, по който възприемаше нещата. Всъщност той беше стигнал до дъното на пропастта, в която го бе завлекла „Никотиана“, бе се опомнил, бе съзнал ужасната си самотност в света, който се управляваше само от закона за печалбата. Той нямаше ни семейство, ни близки. Ледената му душа, отровена от тютюна, бе недостъпна за чувствата на обикновените хора. Той беше отритнал болната си жена, беше забравил почти напълно родителите си, беше умъртвил брат си, продал любовницата си, потискал, изнудвал и уронвал достойнството на стотици хора, осъждал на хронически глад хиляди работници. Той беше един от истинските, същинските властници, които от много години управляваха страната. Всички му се подчиняваха, но никой не го обичаше. И ето че сега проядените основи на света, който го бе издигнал, започнаха да скърцат. Наближаваше всеобща разруха, страшният удар на потиснатите, който щеше да помете и „Никотиана“. Пред него се очертаваха несигурно бъдеще, страхове, бездействие и неврастения, които щеше да потиска само с алкохол, а това означаваше лудост и гибел. Никога, никога повече от сега той не копнееше за близко същество, което да го обича и спасява от непоносимата самота!… А това същество за него можеше да бъде само Ирина. Цялата „Никотиана“ и всичко, което бе постигнал досега, не струваше повече от Ирина. Най-сетне той бе съзнал една истина в живота си. То този живот беше вече разбит и осакатен, а самата истина — безполезна. Дори поривът на любовта му, така мрачен и закъснял, бе покварен от егоизма — основното чувство, което управляваше живота му. В следващия миг той не викаше, а ревеше обезумяло:

— Така ли?… Така ли, мръснице?… Значи, ти искаш да отидеш на острова само заради любовника си!… Но аз няма да позволя това, чуваш ли?… Няма да ти позволя да мръднеш оттук!… По дяволите Кондоянис… и сделката… и Немският папиросен концерн… и Гестапото!… От нищо не ме е страх!…

И той повтори още няколко пъти колкото му глас държи:

— От нищо!… От нищо!…

Той ли говореше така?… В първия миг тя взе думите му като делириум на пиян човек, но после съзна изведнъж, че най-сетне беше настъпил моментът, за който жадуваше от толкова години. Най-сетне той бе показал нещо човешко — любовта си, макар и обезобразена от егоизма му, макар и взела форма на животинска, разрушителна ревност. Най-сетне тя, Ирина, струваше повече от „Никотиана“, от сделките, от фон Гайер и Немския папиросен концерн!… Тя почувствува слабо вълнение, гордост, злорадство, но не и щастие. Победата вече не струваше нищо… Дванадесет години подлости и напрегнат живот бяха превърнали Борис в пълна развалина, а нейното сърце беше опустошено от алчност, наслади, компромиси и неискреност. Тютюнът бе отровил еднакво и двамата!… За какво й беше сега тази любов?… Само швейцарските франкове, доларите и гулдените, които той притежаваше в чужбина, можеха да й послужат за нещо. Ала и това не бе особено приятна възможност — да се мъкне с грохнал, досадно ревнив и болен от неврастения съпруг. Тя можеше чисто и просто да го захвърли като дрипа. През последните години тя бе натрупала свое собствено богатство от бижута, швейцарски франкове, долари и гулдени. И така, той й бе станал вече излишен — толкова излишен, щото тя можеше да го ритне веднага.

— Не викай!… — произнесе тя ниско. — Още утре ще се върна в София.

— За да вършиш безобразията си там, нали?

— Не — каза тя. — За да поискам развод.

— Какво?… — изкрещя той прегракнало. — Развод ли?… — Мътните му очи се отвориха широко, а тялото му се разтресе от пиянски смях. — Хубава сделка си намислила, мошенице!… С претенции за обезщетение и поддръжка, навярно?

— Глупак!… — рече тя презрително. — Нямам нужда от твоите пари.

— А да не мислиш, че аз ще се съглася?

— За какво?

— Да ти дам развод.

— Не ме интересува твоето съгласие… Аз ще се махна от тебе, защото не мога да те понасям… До гуша ми дойде от непоносимия ти характер… от пиянството и скандалите ти… Каквото и да реши съдът, аз няма да остана под един покрив с тебе.