Тютюн

Тя го гледаше спокойно, невъзмутимо, скрита зад бронята на цъфтящото си, добре гледано здраве и равновесието на нервите си, което скандалът не можеше да засегне. Само в кафените й очи светеше някакво иронично злорадство, сякаш изпитваше наслада да го вижда така смазан и унизен. Сега тя бе в апогея на своята жизненост, на своята съблазън и красота. Синкаво-черната й коса бе гъста и буйна, лицето й сияеше с гладкостта на слонова кост, а в движенията на тялото й прозираше някаква котешка пъргавина. От цялото й същество лъхаше самодоволство, способно да живее чрез себе си и за себе си. Тя се беше превърнала в красиво и съвършено произведение на света, в който човек се издигаше, ограбвайки другите.

И като я гледаше такава, той съзна, че тя бе станала вече неуязвима и че тъкмо когато изпитваше най-голяма нужда от съществото й, нямаше никаква власт над нея.

А после той съзна също, че всичките му действия в продължение на много години я бяха направили такава и че за първи път от дните на бедността си изпитваше чувство на безизходност. Той трябваше или да се разведе и да живее без нея, или да понася любовниците й. Първото му се струваше невъзможно, а второто го изпълваше с ярост. Сега нейният съвършен вид го караше да изпитва гордост, разпалваше угасващата му жизненост, спасяваше го от пристъпите на неврастенията. Сега тя бе станала пълна, абсолютна необходимост за него, и поради това трябваше да понася всичките й прищевки, трябваше да отстъпи. И той отстъпи. Той направи това подло, тихо, страхливо, като слаб човек, поставен в безизходност, като охлюв, който се свива в черупката си. Той просто млъкна и се загледа пред себе си като болно и тъпо животно.

— Скандалът, който се готвиш да вдигнеш, е излишен — каза тя. — Утре тръгвам за София.

— Няма да правя никакъв скандал… Ти можеш да отидеш на острова.

После той си наля чаша коняк, изпи я и като взе бутилката в ръка, тръгна бавно към стаята си. Тя се спусна след него и дръпна бутилката от ръката му.

— Защо? — попита той учудено, като се разтърси от тих смях.

— Защото е опасно да пиеш повече.

— Какво те засяга това?

— Какво ли?… Има нещо човешко, което още си дължим един на друг…

— Добре — рече той, като съзна тъжно, че тя му изтръгна бутилката само за да запази собственото си спокойствие. — Нека го проявим!…

— Така!… — Тя се усмихна благосклонно. — Ти вече разбра как трябва да се държим един към друг, нали?

— Да, разбрах.

Гласът му прозвуча механично и пусто.

— Лека нощ — каза тя.

Преди да влезе в стаята си, тя почука на Костов. Експертът се показа зад вратата, облечен в копринена пижама.

— Свършихте ли гугукането? — сънливо попита той.

— Да — сухо отговори тя. — Искате ли да ме придружите утре на острова?

— Нали отивате с фон Гайер?

— Необходимо е да дойдете и вие.

— Та нима още имате нужда от параван?… Отегчително!… Мислех да почивам.

— Тогава оттеглям молбата си. Лека нощ.

Тя тръгна бързо към стаята си, а експертът извика гневно след нея:

— Ще дойда, дявол да го вземе!… Кога не съм правил нещо заради вас?

Като влезе в стаята си, тя изпита само умора от горещината, но не и вълнение от сцената, която преживя. Рефлексният механизъм на съзнанието й, който отстраняваше угризенията, болката и гнева, влезе веднага в действие. Тя знаеше, че след като бе пил целия ден, Борис щеше да вземе отново бутилката и това представляваше вече опасност за живота му, но не изпита никакво желание да развали спокойствието си и да го предотврати. Той й се струваше само далечен, чужд и малко нещастен човек, който се търкаляше в калта на падението си и отиваше към неминуема гибел. Имаше ли смисъл да го спасява?… Тя бе заета достатъчно от грижи за собственото си състояние, от тревогата за тази леност, досада и равна печал, от тези далечни признаци на меланхолия, които обхващаха духа й, неспособен вече да се вълнува и радва от нищо. Светът, в който живееше, я беше преситил, а онова, което можеше да я издигне над него, бе мъртво.

Тя изпуши една цигара в леглото си, като мислеше за отиването на острова и се мъчеше да открие у фон Гайер нещо ново, което да раздвижи замръзналия й дух. Но не успя. Германецът й беше отдавна омръзнал. Той си оставаше средновековен призрак, непроменен и скучен фантаст. Днес тя си беше само въобразила, че можеше да я развълнува отново. През отворения прозорец лъхаше гореща влага, а зад мрежата му беснееше оргията на комарите.

Тя угаси цигарата и духна свещта. Южната нощ звучеше тъжно. От незнайни посоки долитаха тихи сподавени шумове, самотен изстрел процепи мълчанието, след това се чу тичане на подковани обувки и задавено бумтене на мотор, а после отново настъпи тишина.

VII