Тютюн

Експертът вървеше бавно, уморен от жегата, и поглеждаше разсеяно отвреме-навреме едно малко червенокосо момиченце, което припкаше пред него и водеше със себе си козичка. Момиченцето бързаше и теглеше нетърпеливо козичката, сякаш стъпките на чужденеца, който вървеше след него, го плашеха. Но козичката се спираше, блееше и дърпаше назад. Най-после Костов се изравни с тях и щеше да продължи равнодушно, ако детето не го беше погледнало с ярките си, сини като сапфир очи.

Това бяха печални, измъчени от глад очи. Момиченцето нямаше повече от девет години. То бе тънко като цикада, а единствената му дреха се състоеше от дълга окъсана рокличка, през дупките на която прозираше мършавото телце. Жълтеникавият цвят на лицето му издаваше туберкулоза или малария. Всеки ден в Кавала Костов минаваше равнодушно покрай десетки, стотици такива деца. Експертът щеше да отмине безразлично и сега, но в това дете имаше нещо особено, което го накара да се спре. Той направи това съвсем неочаквано, против волята си, против епикурейския навик да избягва неприятната гледка на бедността и страданието. Той усети вълнение, примесено с приятно и безполезно чувство, сякаш виждаше пред себе си не самата действителност, а само пасторална картина, изобразяваща момиченце и козичка. Грозотата на човешкото страдание, което у децата в Кавала събуждаше морален ужас, тук бе забулено от дивата прелест на острова. В гладкото лице на детето прозираше някаква древна, останала от хилядолетия красота, косата му имаше ръждив цвят, а в очите му се преливаше особена, бистра и течна синевина. Уплашено от спирането на чужденеца, детето повлече козичката, сякаш искаше да побегне от него. И тогава Костов му рече на гръцки:

— Полека!… Ще я удушиш.

Детето го погледна уплашено.

— Къде отиваш? — попита той приветливо.

Момиченцето не отговори. Очите му гледаха недоверчиво, а страхът потискаше думите му.

— Къде живееш? — Експертът го погали по косата.

— У Херакли — механично отговори детето.

— Къде живее Херакли?

— Там!…

Слабата ръчица посочи неопределено към края на улицата.

— Искаш ли да ме заведеш у Херакли?

Въпросът предизвика неочакван пристъп на уплаха у детето. То повлече козичката и каза с висок, сякаш заучен глас:

— Херакли го няма сега!… Отиде на работа и заключи къщата.

Костов направи няколко крачки след детето.

— А как се казваш ти? — попита той.

— Аликс.

— Я гледай!… Името ти не е лошо… На училище ходиш ли?

— Не.

— А хляб имаш ли?

В очите на детето светна недоверчиво и тъжно любопитство.

— Няма хляб!… — бързо отговори то.

— Това е лошо — каза експертът. — Но козичката сигурно дава мляко.

— Малка е още!… — Детето се изсмя внезапно на глупостта у стария господин, който не знаеше, че малките козички не дават мляко. — Ти грък ли си? — попита то.

— Не, не съм.

— А тогава какъв си?

— Аз съм българин.

В очите на момиченцето се появи враждебно пламъче.

— Значи, ти имаш хляб!… — произнесе то след малко.

— Да.

Костов трепна, сякаш детето бе плюло върху него.

— Искаш ли да ми дадеш малко хляб? — попита то предпазливо.

— Добре. Ще ти дам.

— Но няма да ме излъжеш, нали?

— Не, няма.

— Кога ще ми дадеш хляб?

— Ела на обед при кея… В гостилницата на Аристидес.

— Аристидес ще ме изпъди.

— Аз ще му кажа да не те пъди.

Аликс направи малка гримаса като възрастен човек, сякаш през ума й мина мисълта за нова пречка.

— Какво?… Не вярваш ли?

— На обед ще ме хване треската — рече тя.

— О, значи, ти си болна от треска!… Лекарства вземаш ли?

Аликс го погледна виновно. Костов помисли, че детето не го разбира.

— Когато имаш треска, не ти ли дават да гълташ нещо? — повтори той.

— Херакли ми дава да пия ракия, но аз я повръщам — отговори детето.

Костов трепна отново. Кой ли би потърсил за Аликс на черната борса хинин, когато дори хлябът се продаваше на недостъпни цени! И като нея имаше хиляди болни гръцки деца. Експертът виждаше всеки ден в Кавала тия деца, но мъката им сякаш не го докосваше. Американската му кола минаваше много бързо покрай тях, а щедростта към гърците, между които се движеше, го спасяваше от оплаквания. Но сега болестта, гладът и потъпканото право на живот у тия мънички същества пронизаха изведнъж сърцето му чрез вълнението, което бяха пробудили сините очи и ръждивата коса на Аликс.