Тютюн

— Аз мисля, че вашите хора трябваше да се погрижат за тях!… — гневно избухна Борис. — Как искате да приемем и оценим машините? При тия условия аз не мога да подпиша нищо.

Той избърса с кърпа студената пот от челото си и седна отпаднало на една прашна дървена пейка до таблото с електрически уреди. От снощи той се усещаше много зле. По тялото му пълзяха тръпки, болеше го глава, която не мина въпреки силните кофеинови прахове, които му бе дала Ирина. Той отдаваше всичко това на умората и горещината. Но безсилието и студената пот, която го обля изведнъж, му подсказа, че неразположението му се дължеше на нещо друго. Никога той не се бе чувствувал толкова зле. Обзе го безсилна злоба, задето това се случваше тъкмо сега, когато Червената армия бе на Дунава и Кондоянис се опитваше да го измами с някаква разнебитена фабрика. Той забеляза върху таблото с електрически уреди едно светло петно, което показваше, че трансформаторът бе откраднат или изваден наскоро. Стори му се, че гъркът се усмихваше ехидно и че бе заповядал да махнат трансформатора, за да скрие негодността на машините.

— Няма да подпиша — повторно заяви Борис.

— Ваша воля — спокойно отговори гъркът. — Но машините са в ред.

— Моят инженер не може да установи това.

— Тогава нека ги приеме по инвентара, а за действието им ще поставим условна клауза в договора.

— Значи, искате да стана собственик на куп старо желязо?

Борис се изсмя, но болките в главата му станаха от това непоносими. Обля го гореща вълна, а после усети студ.

Гъркът се намръщи.

— Аз не мисля, че тази фабрика може да се нарече куп старо желязо — каза той.

— Тъкмо това сме дошли да установим.

— Излишна формалност!… Бавенето не е във ваш интерес.

— Това не ви дава право да ме изнудвате.

Очите на гърка гледаха злорадо болезнената отпадналост върху лицето на Борис. Той бе уверен, че последният страдаше от малария, която мореше всички окупатори тук. И навярно болестта в този критичен момент щеше да го направи отстъпчив. Но после гъркът съзна, че още не можеше да бъде сигурен в това. Същото почувствува и Малони, който познаваше от София упоритостта на Борис. Чужденците гледаха генералния директор на „Никотиана“ злобно и напрегнато. Само Костов изпитваше в този момент съчувствие към него. Борис му се стори като болен, умиращ хищник, заобиколен от хиени, които искаха да го разкъсат.

— Как искате да купим машини, без да ги видим в действие? — възмутено попита експертът.

Борис направи усилие и се изправи внезапно.

— Няма да купуваме и продаваме нищо — сухо заяви той. — По-нататъшният ни разговор става безпредметен.

Ехидният израз върху лицето на Кондоянис стана кисел.

— Само заради машините ли? — попита той.

— Да — каза Борис.

— Но това е дребнаво, съгласете се!… — В гласа на гърка прозвуча гняв и смущение. — Вие искате да осуетите една сделка, от която и двамата имаме полза.

— А вие искате да станете собственик но тютюна ми срещу половината от костуемата му стойност.

Върху лицето на гърка се появи отново предишната ехидна усмивка.

— При сегашните обстоятелства дори това е във ваш интерес — дръзко рече той.

Борис го погледна презрително:

— Позволете ми да преценя сам собствените си интереси… Аз съм уверен колкото вас, че англичаните не ще позволят на Балканите червени републики. Освен това държавата е гарантирала стойността на тютюните ми в Беломорието. Следователно, не губя нищо, ако не допусна да ме изнудите.

Настъпи мълчание, в което Кондоянис се почувствува разстроен.

— Какво искате всъщност? — попита той след малко.

— Истинската стойност на тютюна.

— Тя се допълва от фабриката.

— Не съм видял годността на машините й.

Кондоянис погледна през прозореца. Немската кола все още стоеше на шосето, а изродът с дългото разстояние между носа и горната бърна се суетеше около мотора й. Албиносът с червените очи седеше в нея и четеше вестник, поглеждайки отвреме-навреме към фабриката. Всичко това напомни на Кондоянис за Гестапото. Ако агентите на последното следяха него, а не Борис, можеха да се очакват неприятности. Гъркът съзна изведнъж, че времето бе скъпо.

— Малони!… — обърна се той към италианеца. — Вие имате връзки с немците… Не можете ли да ги помолите за един трансформатор и няколко бали тютюн?

— Не ме карайте да се смея — рече Малони. — Кога сте видели немци да услужват?

Кондоянис погледна към Борис, сякаш искаше да го увери: „Ето, виждате ли?… Пълна безизходност.“

— При тия условия не мога да подпиша договора — заяви Борис.

Гъркът се обърна към прозореца и видя отново немската кола. Двамата германци пушеха флегматично с вид на хора, които не се интересуват от загубеното време. До колата се приближи един мотоциклист в униформа и с пистолет на пояса. Албиносът му направи знак с ръка. Мотоциклистът зави по напречната улица — очевидно с намерение да заеме място при задния изход на фабриката. Кондоянис не се стърпя и посочи на Борис маневрите на агентите.

— Търговският отдел на Гестапото е по следите ни — каза той мрачно. — Ако продължавате разтакането, ще стане късно.

— Аз не се боя от германците — произнесе Борис небрежно.