Тютюн

— Една типеса, с която не би спал и последният войник… Работи в Немския папиросен концерн. Струва ми се, че тя е от Гестапото.

— Спомням си — каза гъркът. — Веднъж баронът плещеше срещу нея и я наричаше с най-мръсни имена.

— Това не му е попречило да се ожени за нея.

— Как?…

Лицето на Кондоянис се наду от смях, но не издаде никакъв звук. Той имаше навик да се смее безшумно, със стиснати устни.

— На мене също ми идеше да пукна от смях… — каза Малони. — Само германец може да се ожени за такава жена. Когато се спрях с тях, те ме осведомиха, че правят сватбено пътешествие до Атина… Това бе смешното… Но имаше и тревожно: тази Дитрих, сега баронеса Лихтенфелд, ме попита между другото дали не съм ви виждал тук.

— А вие какво отговорихте?

— Казах естествено, че не съм.

— Е?… — гласът на Кондоянис прозвуча някак студено. — Какво от това?

— Нищо — бързо отговори италианецът. — Но съпоставям неволно въпроса й с тия типове, които сега вървят зад нас.

— Значи, Гестапото иска да осуети сделката ми с „Никотиана“?

— Или да изнуди пари.

— Но откъде са научили за преговорите ми с „Никотиана“?

— Ставате наивен — рече Малони. — Те имат агенти във всяка българска фирма.

Кондоянис обърса потта от челото си и не отговори. Обзе го нелепо и грозно подозрение към Малони, когото считаше за свой доверен човек. Миналото на италианеца се губеше в неизвестност, а злите езици разправяха, че е улавян в измама на покер. Много трудно беше да се допусне, че слухът за сделката е стигнал до ушите на Гестапото по българска линия. Борис имаше интерес да пази преговорите в пълна тайна. И най-сетне Кондоянис остана поразен от факта, че немските агенти бяха изникнали внезапно точно в деня и часа, когато можеше да се очаква, че ще подпише договора. Гъркът съзна изведнъж подлостта на Малони, но бе късно. Все пак той успя да прошепне на нотариуса:

— Ако ме арестуват, телеграфирайте веднага на брат ми в Атина.

Тримата наближиха тясната и стръмна напречна улица, която водеше към високата част на града. В това време немската кола ускори хода си, задмина ги и спря внезапно на десетина метра пред тях. От колата слезе албиносът. Той повдигна ревера на сакото си, откривайки някаква значка, а след това посочи отворената вратичка на колата и заповяда грубо:

— Einsteigen!…

— Как?… С какво право? — опита се да протестира Кондоянис.

— Sofort!… — повтори албиносът.

Противно белите му пръсти стиснаха като клещи гърка за рамото и го наблъскаха в колата. Кондоянис погледна италианеца и гласът му изсъска злобно на гръцки:

— Подлец!… Мръсно куче!…

Борис и Костов имаха обща стая в хотела за български офицери. Те носеха със себе си документи, които задължаваха военните власти на корпуса да им дават съдействие, сякаш двамата пътуваха с тайна и народополезна цел, за чието постигане трябваше да помага и българската армия. Впрочем с такива документи разполагаха и всички едри гешефтари, които са движеха из Беломорието. Всичко това даде възможност на експерта да влезе веднага по телефона във връзка с Ирина и да й съобщи за внезапното заболяване на Борис.

— Трябва да е малария — каза тя. — Има ли нужда да дойда и аз?

— Не още — отговори Костов. — Сега отивам да търся лекар… Ако състоянието му се влоши, ще ви телефонирам повторно. Но имайте предвид, че пътуването е много неприятно.

— Това е без значение… Аз съм длъжна да дойда.

На Костов се стори, че в гласа й прозвуча ирония.

— Как е Аликс? — попита експертът.

— Все така, но намерихме нови лекарства.

— Благодаря ви много… А настроението изобщо?

— Доста объркано, особено между военните.

Някой прекъсна внезапно телефонната връзка и Костов остави слушалката. Той разговаряше от стаята на домакина — мобилизиран запасен подпоручик, който в това време обядваше с хляб и кашкавал.

— Моят съвет е госпожата да не идва — каза подпоручикът.

— Защо? — попита експертът.

— Защото пътуването е вече опасно… Вчера гарата на Порой е била нападната от гръцки партизани и влакът пристигна надупчен от куршуми. Двама войници и един офицер от охраната му са били убити.

— Госпожата може да пристигне с лека кола.

— И това е опасно… По шосето в планината могат да станат сражения между германски и наши части… А тук положението е особено лошо.

Подпоручикът бе червендалест младеж. Той ръфаше кашкавала с удоволствие и тревогата не пречеше на апетита му.

— Аз нямам никаква представа за последните събития — рече Костов.

— Не мога да разбера как сте се решили да дойдете в Солун… — продължи подпоручикът. — Ако и утре не ни изтеглят оттук, остават ни само две възможности: да паднем в плен у германците или да бъдем изклани от гърците.

Подпоручикът натъпка устата си с кашкавал и добави възмутено:

— Не мога да си представя по-глупаво командуване.

— Защо? — попита експертът, изненадан неприятно от свободата, с която подпоручикът критикуваше началството си.