Тютюн

Тя отмина към другия пост, потисната от държането на Ляте, Все не успяваше да овладее този човек. Някакъв вътрешен глас й каза с упрек: „Той ти се изплъзва, защото му се сърдиш… А ти му се сърдиш, защото ти липсва търпение да преодолееш неговата опърничавост, неговата простота, неговото примитивно съзнание, лишено от способност да възприема бързо силогизмите на политическата просвета. Много пъти ти си готова да помислиш, че този човек е способен да извърши предателство, а всъщност знаеш, че семейството му е изтребено от монархофашистите, че той е почти герой… Да, ти губиш търпението си, ти си страшно уморена от непрестанното люшкане между живота и смъртта. Този живот те изчерпа, превърна те в сприхава и повехнала жена тъкмо сега, когато наближава победата, когато искаш да бъдеш свежа и привлекателна, когато почна да копнееш за малко любов. Ти пожертвува всички за партията, но пропусна радостите в живота си. Партизанският живот изисква невероятно напрежение, свръхчовешко отричане на индивида от себе си. Ти ги даваш още, но вече само с разума си. Оттук произлизат твоят конфликт, твоята нервност, твоята неспособност да приемеш великата двойственост в нещата и хората, която движи развитието им. Оттук произлиза твоята несправедлива взискателност към Ляте, към Мичкин, към всички тия прости, полуграмотни мъже в отряда, които те дразнят с човешките си недостатъци и които мразят фашизма не по-малко от тебе… Но още малко, Варвара!… Тежкото мина. Въоръжи се с търпение, изтрай последните дни!… Двадесет години ти служиш на партията и нищо пропуснато в живота ти не може да се сравни с радостта, която изпитваш от нейната победа, от нейната признателност!… Ти си изпитвала това много пъти, нали?… Спомни си стария свят!… Някога ти беше разглезено момиченце, което се радваше на играчки и панделки. Някога баща ти събираше зестра, за да те омъжи за аптекар. По глупавата тарифа на евреите от твоя кръг един аптекар струваше двеста хиляди лева. И понеже баща ти не можа да събере тези пари, не успя да те омъжи за аптекар. Но ти бе страшно огорчена от това, възмутена до дъното на душата си от този дребен, нищожен, търгуващ с всичко еврейски свят. После баща ти умря, семейството остана на улицата, търгашите престанаха да се интересуват за тебе. Нима можеше да намериш любов и щастие в този свят?… Не, нищо не си пропуснала всъщност!… А животът, който водиш сега, лишенията, които понасяш, страхът и надеждата, между които се люшкаш, са наситени с красотата и великолепието на борбата, които виждаш у Динко, с великия патос на партията, която движи света напред!…“

Варвара се спря. Планинският склон се спускаше стръмно към широка зелена равнина, зад която синееше морето, забулено в прозрачна и сребриста мъгла. Равнината изглеждаше съвсем близка, но всъщност бе далеко и ниско, тъй че в нея едва се забелязваха тъмните петна на вековни маслинови дървета, насипът на железопътната линия и светлата лента на шосето, което вървеше успоредно с него. А в това време изгря слънцето и всички подробности на пейзажа станаха по-ясни. Под полегатите му лъчи зеленината на папратите и тревата доби свеж цвят, както в ранна пролет, а съседните върхове изглеждаха като изрязани с нож върху дълбоката кобалтова синевина на небето. Наоколо бе топло и тихо — тъй тихо, щото се чуваха дори далечните сподавени шумове, които идеха от равнината.

И тогава Варвара забеляза, че човекът, който стоеше на пост към равнината, бе младият фелдфебел-школник, постъпил в отряда преди няколко дни. Той беше избягал от своето бронеизтребително отделение с два автомата и точни сведения за разположението на частите от окупационния български корпус в Гърция. Той бе тънко и русо хлапе, което не внушаваше на Варвара особено доверие. Носеше подкован обувки, къси панталонки и риза с пагони — лятната униформа на корпуса. Малкото кепе, килнато назад върху светлата коса, засилваше още повече хлапашкия му вид.

Варвара отиде при него. Младежът свали веднага от очите си бинокъла, с който разглеждаше равнината, и поздрави с вдигнат юмрук. Това се стори на Варвара превзето и смешно. Веднага се познаваше, че това хлапе е новак и само от няколко дни в отряда.

— Как се казвахте? — небрежно попита тя. — Все забравям вашето име.

— Данкин — отговори младежът.

— Как? — Варвара извърна глава, за да чуе по-добре, и направи гримаса.

Младежът повтори името си, като я гледаше почтително.

— Що за име?

— Фамилно. Така се казва и баща ми.

— Откъде сте?

— От селото на командира… Не знаете ли?

— Не. Аз не присъствувах на приемането ви в отряда. — Варвара усети оживление. — Защо избягахте чак сега?

— Имах партийна заповед да организирам в частта си ядра.

— Успяхте ли?

— Да.

Малките сини очици на младежа гледаха засмяно и проницателно. Той имаше съвсем детинест вид, но Варвара почувствува към него уважение.

— Какво гледаш с бинокъла? — попита тя, като му проговори на „ти“.

— По шосето се разминават немски и български колони.

— Хайде де!… — Варвара се разсмя и взе бинокъла от ръцете му. — Та нима виждаш дали са немски или български?