Тютюн

— Влекачите на оръдията личат ясно. Колоните, които отиват към Серес, са български, а тези с обратна посока — немски.

— Откъде заключаваш това?

— Близко е до ума… Преди няколко дни между офицерите в корпуса се говореше, че нашето командуване е започнало да изтегля войските си от фланга на Солун и немците заемат мястото им със свои части от Серес и Кавала.

— Това е добре!… — Варвара въртеше винта на бинокъла. — Да, влекачите и оръдията се виждат наистина!… — После тя свали бинокъла от очите си и попита живо: — Какво ще правим днес?

— Мисля, че ще нападнем тази гара, ако командирът и политкомисарят се разберат.

— Коя гара?

Младежът посочи на изток към Порой. Далеко, в прозрачните и сребристи изпарения на равнината, до тъмното петно на една горичка и в подножието на равнината се очертаваха като кубчета, подобни на зарове, постройките на някаква гара.

— Да, тази гара!… — Варвара усети изведнъж неприятна сухост в гърлото си. — Там немците имат големи складове… А какво?… Ще се разберат ли командирът и Шишко?

— Надявам се… Вчера определиха по картата маршрута на отряда. Ти какво мислиш за Шишко?

— Мисля, че прилича на тиква, забита върху две колчета.

Младежът се изсмя високо и жизнерадостно така, както можеха да се смеят само безгрижни момчета.

— Вярно!… — каза той.

— Но не мисли, че Шишко е само това — продължи Варвара. — Той е наш другар от 1923 г. и един от водачите на голямата тютюнева стачка.

— А защо са го направили политкомисар, когато не знае да чете дори карта?

Варвара погледна младежа и справедливостта я накара да каже:

— Това е клюка… Истината е, че Шишко изкара при майора курс по топография и сега може да си служи с военните карти.

— И ти ли си от тези, които не обичат командира? — внезапно попита младежът.

— Не, аз съм от тези, които го обичат… — Върху лицето на Варвара се появи бледа руменина. — Но командирът има известни недостатъци.

— Какви?

— Той е сприхав и обича да решава всичко сам.

Данкин не възрази нищо. Варвара попита:

— А ти какво мислиш за него?

— Аз го познавам и обичам отдавна… Той ме създаде като комунист.

Настъпи мълчание. Младежът произнесе неопределено:

— Всичко това няма голямо значение сега.

— Кое?

— Разправията между Динко и политкомисаря… След няколко дни борбата свършва и ще вземем властта.

— Не е точно така, но партията ще я оправи.

Варвара усети отново, че в синевината и топлия въздух плуваше нещо радостно и възбуждащо, за което отбягваше да мисли досега. То приличаше на радостта през ранна пролет, когато отиваше да се разходи в Борисовата градина и от лехите лъхаше дъх на влажна пръст, а южният вятър огъваше неразлистените клони на дърветата. Тя съзна: усещането идеше от приближаването на победата. Но след всички ужаси и лишения, които беше преживяла досега, идеята за победата се въплоти изведнъж в комплекс от тъпи и прозаични образи: тя си представи баня, сапун и чисти дрехи, а после се видя в прилична рокля и добра прическа на партийно събрание, в което трябваше да направи доклад. Всичко това я накара да се разсмее нервно.

— Защо се смееш? — попита младежът учудено.

— На себе си — отговори тя. — Ти какво ще правиш, когато вземем властта?

— Каквото ми заповяда партията.

— А аз ще се облека… Първото нещо, което ще направя, е да се измия и облека… И тогава няма да приличам на чума!… Комунистите трябва да обичат живота… А човек обича живота, когато е приятен на хората, спретнат и чист.

— Да не би да мислиш, че сега си неприятна на хората? — с упрек попита младежът. — За тебе говорят много добри неща.

— Аз съм неприятна на себе си — отговори Варвара. — Мислиш ли, че толкова скоро ще вземем властта?

— Уверен съм!… Днес ще водим последното сражение. И вероятно само с немци.

Варвара трепна. Думата „сражение“ я накара да усети отново познатата сухост в гърлото сй. Това усещане идеше от представата за барутния дим, за трясъка на автоматите, за свистенето на куршумите, за тъпия ужас, който изпитваше от смъртта или от зверските мъчения, ако попаднеше жива в ръцете на врага.

— Ти вземал ли си участие в сражение досега? — внезапно попита тя.

— Не — отговори младежът.

— А не се ли боиш?

— Не. — Гласът на фелдфебел-школника бе съвсем ясен. Варвара се усмихна.

— Така разправят всички новаци — рече тя. — Но когато сражението започне, става страшно… Мирише на барут, всред дима на оръжията не виждаш нищо… Чуваш само гърмежите и не знаеш какво става, не знаеш дали няма да те заобиколят и къде да отстъпиш… И тогава, помни, трябва да мислиш само за партията, да не забравяш никога, че си комунист… Но отначало това е страшно!… Понякога нервите не издържат. Обзема те желание да викнеш, че се предаваш. И това е най-страшното!… Запомни, това е най-страшното!… Предаването означава сигурна смърт и адски мъчения.

Младежът я гледаше снизходително, е едва забележима усмивка.

— Ти, изглежда, съвсем не се боиш? — рече тя одобрително. А младежът отговори:

— Конспиративната работа в казармата беше по-опасна.