Тютюн

Експертът имаше намерение да уреди първо неприятната работа с немското комендантство, откъдето сигурно щяха да искат дълго и подробно осветление за обстоятелствата, при които бе убит фон Гайер. Той потърси по телефона Фришмут в щаба на дивизията, но оттам не му отговори никой. Тогава той реши да отиде в комендантството сам, но веднага си спомни, че Ирина считаше уреждането на погребения за мъжка работа. Тя бе влязла в банята, от която се чуваше свистене на душ и плискане на вода, а после вероятно щеше да се наспи и почине хубаво, по неизменния навик, с който се грижеше за красотата и здравето си. Експертът бе до такава степен възмутен от поведението й, щото за първи път я нарече в ума си с един епитет, който всъщност тя не заслужаваше. Защото с това поведение тя отмъщаваше несъзнателно само на света, който я бе покварил и унищожил.

Вонята от трупа изпълваше цялата къща, така че отлагането на погребението ставаше немислимо. Виктор Ефимич се разхождаше из къщата с мораво-червено лице, негоден за каквато и да било организаторска работа. В отсъствието на Костов той бе изпил невероятно количество алкохол и сега, напълно вцепенен, посрещаше безразлично както ругатните на господаря си, така и всички възможни опасности, които можеха да изникнат през следващите двадесет и четири часа от напредването на Червената армия, от гнева на гърците или от бунта на войниците в българската казарма. Той се чул летящи слухове за всичко това, но намираше коментирането им за излишно и безполезно. Ако революцията избухнеше веднъж, тя се развиваше от само себе си и нищо не можеше да я спре. Никой не знаеше по-добре това от Виктор Ефимич, хорунжий от Врангеловата армия. И затова той гледаше на събитията през опита си на Първата световна война и резигнацията на алкохола, макар да му бе съвсем неизвестно как щяха да постъпят болшевиките (или българските комунисти — все едно) с руснаците, които имаха нансенови паспорти.

Костов ругаеше гневно:

— Превърнал си се в търтей!… Не си способен за нищо друго, освен да пиеш… Ало!… — Експертът правеше безуспешни опити да се свърже по телефона с общината. — Друг на твое място би свършил всички работи, по които трябва да тичам аз… Ало, ало!…

— Аз приготвих багажа — смутолеви Виктор Ефимич през мъглата на алкохола.

— Какъв багаж?… Ало!…

— Бельото, костюмите, обувките ви…

— Закъде, пиян дъртако?…

— За София… Всички бягат… В града не е останал нито един търговец.

— Какво?… Централа, що за безобразие!… Дайте ми общината!…

— В общината няма да намерите никой — флегматично осведоми Виктор Ефимич. — Кметът и чиновниците избягаха снощи.

Коленете на експерта се подкосиха леко.

— Невъзможно!… Кой ти каза това?

— Така разправят всички — отвърна руснакът. — И гърците се готвят за погром… А в казармата се очаква комунистически бунт.

Костов остави слушалката и погледна критично слугата си. Вцепененото мораво-червено лице на Виктор Ефимич изразяваше тъпа резигнация и печал.

— Свършено е!… — каза руснакът, позирайки глупаво с хладнокръвието си. — Когато армията почне да се бунтува, свършено е… Ще бъдем изправени пред пушките на червените… Разстрелване в конвейр…

Костов съзна, че Виктор Ефимич бе невероятно пиян и мигновеното смущение, което почувствува от думите му, се превърна в смях. Ала този смях бе остър и нервен. Експертът каза:

— Слушай, глупако!… Ти си последната отрепка, за която ще помислят червените… А сега върви да търсиш поп и ковчег!…

— Какво?…

На Виктор Ефимич се стори, че гласът на експерта идеше от някакъв далечен, но неприятно действителен свят, за който все пак трябваше да държи сметка. Ушите му свиреха и бучеха, сякаш слушаше хор от параходни сирени, но този хор беше сподавен и му действуваше приспивателно. Виктор Ефимич изпитваше тиха, сладостна печал, а по тялото му се разливаше неизразимо приятният гъдел на пиянството.

— Поп и ковчег!… — натъртено повтори Костов. — Грехота е… Трябва да погребем по някакъв начин мъртвеца.

Виктор Ефимич разбра смътно, че става дума за излизане от къщи, а това му се стори отвратително в тая жега.

— Казват, че гърците хвърлят камъни по българите — опита се да изклинчи той.

— Няма нищо подобно. Преди малко минахме с колата по главната улица… Ти си ужасно страхлив.

Страхлив?… Не, Виктор Ефимич не бе страхлив. Той бе само скован от леност и движението в тропичната жега на улицата му се струваше убийствено и щеше да прекрати блажения гъдел от алкохола. Значи поп и ковчег!… Защо му са?… На това старо конте е хрумнало да погребва някого… Вероятно детето, но то е още живо. Гледай какъв ексцентричен субект!… Виктор Ефимич втренчи погледа си в стенния часовник на хола и от движенията на махалото му се зави свят. Какво се люлееше преди малко така?… А-ха, да… ръката на трупа, който пренесоха преди малко. Виктор Ефимич се сети, че генералният директор на фирмата беше умрял.