Тютюн

Домакините погледнаха истифчията недоволно, сякаш се боеха да не обиди госта им. Патрос бе заклет венизелист и мразеше българите, но в космополитния кръг на едрите тютюневи господари расовата омраза беше изключена. Настъпи мълчание, в което гостът и домакините пушеха с досада и поглеждаха отвреме-навреме към Патрос. Истифчията изпи мастиката и стана да си върви. Той съзна малко горчиво, че след като донесе резултата от разузнаването си, ставаше излишен. Пропастта между господарите и работника не можеше да се запълни с нищо.

— Искате ли да обядвате с нас? — попита чиновникът на Кондоянис след излизането на Патрос.

— Не, благодаря!… — отказа експертът. — Не мога да оставя госпожа Морева сама.

— Бедната жена!… — съчувствено произнесе домакинята. — Тя е толкова красива и умна!

— А какво ще правите вие? — попита гъркът.

Костов небрежно повдигна рамене:

— Мисля да се върна в България.

— Това е безумие!… — Маслиновите очи на гърка го погледнаха съчувствено. — В България навлизат съветски войски.

Последва мълчание.

— Останете при нас!… — каза след малко гъркът. — Вие знаете езика ни и сте много способен човек… Ще ви намерим добро място в Атина. Кондоянис има отлично мнение, за вас.

Костов отговори:

— Няма смисъл.

— Помислете сериозно върху това!…

Експертът повтори пак:

— Не, няма никакъв смисъл… Благодаря ви много.

Той се изправи, целуна ръка на домакинята и се приготви да си върви. Младото семейство го изпрати до улицата. Когато Костов седна зад кормилото и запали мотора, жената попита:

— Вярно ли е, че ще осиновите едно сираче от Тасос?

— Да, мислех да направя това, но детето е болно и ще умре.

— Вие сте много милостив човек.

А Костов си спомни с болка малкото телце, изпито от треската, и произнесе горчиво:

— Госпожо, аз съм само безполезен човек.

Виктор Ефимич прекосяваше нажежения гранитен паваж на площада до пристанището и си повтаряше настойчиво през мъглата на пиянството: „Трябва да намеря поп и ковчег… Той е полудял… Къде мога да му намеря в тая жега поп и ковчег?“ Но после той съзна изведнъж, че ако откриеше някъде поп, веднага щеше да намери и ковчег, тъй като свещениците и погребалните магазини бяха свързани професионално. Тази мисъл накара Виктор Ефимич да съсредоточи усилията си само върху първата половина на задачата. Той започна да се взира в тълпата, но поради жегата, пиянството и кръвоносните смущения, които бяха настъпили в мозъка му, главите на хората му се виждаха двойни и даже четворни, така че той не можеше да различи с положителност дали носеха калимявки или обикновени шапки. А тълпата от гръцки работници и български войници с червени ленти също почна да се взира в моравото лице и елегантната фигура на Виктор Ефимич, който имаше навик да износва старите костюми на господаря си и сега бе облечен приблизително по екстравагантната мода от 1928 година — с гарсонетка, сако без талия и панталони с много широки крачоли. Но това облекло, макар и странно, нямаше да бъде предизвикателно, ако Виктор Ефимич се беше сетил да махне значката с пречупения кръст, която красеше петлицата на сакото му и която той носеше не толкова от снобизъм да подчертае своята принадлежност към антикомунистическия свят, колкото от факта, че тя предразполагаше немските гости на господаря му към бакшиши. И най-малко сега, след славното изпиване на половин дузина бутилки коняк „Метакса“, Виктор Ефимич можеше да се сети, че бе забравил тази значка върху петлицата на сакото си. Ала да се разхождаш с нея между гладни гърци, които по разни причини не бяха получили от пет дни оскъдното си парче царевичен хляб, бе повече от предизвикателно. И само мисълта, че такъв дързък тип не можеше да не носи в джоба си пистолет, спираше гладните гърци да не се нахвърлят върху него.

Като поскита малко из площада и обиколи напразно римския акведукт, без да срещне никакъв поп, Виктор Ефимич усети, че от жегата почна да му става лошо. Виеше му се свят, минувачите плуваха в неприятна червеникава мъгла, а тротоарът, по който вървеше, се наклоняваше ту на една, ту на друга посока. В такива случаи Виктор Ефимич знаеше, че бе препоръчително да се пие веднага студена бира. Той седна на една от масите върху тротоара пред първия ресторант, който се изпречи пред очите му, и тогава видя, че по улицата минаваше поп.

Това бе нечист, сиромашки и гладен гръцки поп, с избеляло расо и мазна калимявка, който съвсем не подобаваше за погребението на господин генералния директор на „Никотиана“, ала все пак беше поп с външните атрибути на православието. За да не го изпусне, Виктор Ефимич изсвири и завика след него толкова силно, щото накара да се обърне не само свещеникът, но и всички минувачи по улицата. Попът озадачено тръгна към него.

— Седни да пиеш бира — свойски рече Виктор Ефимич. — Ужасна жега, а?… Свободен ли си за едно погребение?

Но попът не разбираше български и гледаше мрачно с гладните си очи свастиката върху сакото на Виктор Ефимич.

— Какво ме зяпаш?… Пийнал съм малко и това е!… — После Виктор Ефимич се сети изведнъж. — Дяволе, ти не разбираш какво ти говоря!…