Тютюн

Когато Кристало се качи горе, Ирина помисли: „Всичко прилича на зловеща комедия… Тази истерична глупачка е просто за клиника.“ После тя се загледа в подпухналото лице на трупа, около което се въртяха мухи. Сега то представляваше безформена маса, прошарена от синкави и жълти петна. Между устните се подаваше върхът на подутия език, а набъбналите клепачи превръщаха очите в тесни цепки. Самото лице бе до такава степен лишено от израз, щото не будеше никакво съжаление. То бе просто лице на безличен, забравен човек, чиято смърт не вълнуваше никого и сега, в разрухата на света, щеше да мине незабелязано като смъртта на кое да е куче. Защото всички, които можеха да се развълнуват от нея, с оглед на търговските и парични връзки, бяха напуснали града и мислеха за спасението си. От генералния директор на „Никотиана“, от собственика на петстотин милиона, от човека, който разоряваше фирми, смазваше стачки, посочваше министри и подкупваше вестници, бе останал само един вонящ, разлагащ се от бактерии труп.

Ирина продължаваше да гледа лицето му и мухите, които се въртяха около него. Дойде й на ум, че след два дни и фон Гайер, ако не го заровеха или не изпратеха трупа му в Германия, щеше да има подобно безформено лице. Същата участ чакаше и лицето на Костов след година-две. А и лицето на самата Ирина нямаше да избегне тая съдба. Значи, животът беше нищожен миг, слаба искрица между мрака на раждането и смъртта. Но тогава защо го бяха осакатили нравствено? Коя тъмна сила, кой мрачен жребий бяха направили Борис тъй безмерно алчен и жаден за власт, Костов — толкова смешен молец на модата, и Ирина — толкова студена развратница? Това бе „Никотиана“!… Всичко започваше и свършваше с „Никотиана“, която осакатяваше характери, смазваше достойнства, подкупваше съвести, убиваше хора и заличаваше всичко това с дивидентите на акциите си. А тия дивиденти после се превръщаха в нови акции, които подкупваха нови съвести и под различна форма убиваха нови хора. И така „Никотиана“ приличаше на смъртоносна машина за печелене на пари, която унищожаваше хората. Тя убиваше не само работниците, но и господарите си. Съществуването й бе станало неразумно, противочовешко. От нея оставаше грамадно богатство в недвижими имоти, тютюневи партиди и банкови сметки, което трябваше да бъде поделено между единствените наследници, между вдовицата на стария Спиридонов и вдовицата на Борис Морев, между две бездетни, безчувствени, сковани от егоизъм жени — едната вдетинена и оглупяла, другата — пуста и безразлична към всичко. Имаше ли смисъл животът на тия жени?… Те щяха да пропилеят това богатство с безскрупулни любовници в чужбина.

Но тогава защо татко Пиер преди тридесет години бе извършил търговския подвиг да изнесе българските тютюни в чужбина, защо Борис Морев беше изхабил живота си и умрял преждевременно, за да утрои богатството на „Никотиана“, защо Костов бе ставал любовник на министерши, бе прахосвал безсънни нощи в игра на покер с продажни депутати и журналисти, защо едно човечно и топло момиче бе дало любовта си на фон Гайер срещу контингентите на Немския папиросен концерн? И защо един младеж бе оставен да умре от малария в затвора, защо полицейските агенти бяха разстреляли без съд част от водачите на голямата тютюнева стачка, защо един провинциален стражар бе убит с тояги и камъни от стачниците? Не, във всичко това имаше нещо чудовищно и безсмислено, което не можеше да-се поправи по друг начин, освен по тоя, който Ирина видя през изтеклата нощ. А това означаваше рухване на „Никотиана“ и край на света, който я беше създал.

И тогава Ирина съзна, че този край бе вече дошел. Но тя не изпита нито съжаление за света, който загиваше, нито смътна надежда от новия, който идеше. В душата й зееше бездна от равнодушие и нравствена пустота.

А в това време в хола влезе Костов и като видя мъртвеца, окичен с цветя, каза меко:

— Значи, вие сте наредили нещо… Това е добре.

— Нареди го Кристало — отговори Ирина. — Но аз я изгоних, защото виеше безобразно.

— Да, тя е плачлива.

— Направо истерична, ако позволите… Какво казаха немците?

— Тук няма вече немци… Те са заминали вчера. И стоенето в града е опасно. Ние трябва да тръгнем веднага след погребението.

— Да. — Ирина помисли за тишината и боровете в Чамкория.

— Върна ли се Виктор?

— Не.

— Тази пияна свиня е негодна за нищо… Едва ли ще намери ковчег.

Ирина не отговори. Спеше й се. В съзнанието й плуваха смътно пропити с печал образи от Чамкория. „Сега там е прохладно — мислеше тя. — И в ясни нощи над горите трептят ледени звезди, а сутрин въздухът мирише на смола.“

Костов разтвори шумно стъклените врати на верандата. Блесна синевината на залива и отвън като от парен котел нахлу гореща влага, която разреди малко противната миризма на трупа. Костов попита:

— Видяхте ли детето?

— Детето?… — Ирина го погледна разсеяно. — Какво дете?

— Аликс!…

— О, простете ми… Отивам да го видя сега.