Тютюн

Двама души се приближиха заплашително към файтона, но бяха спрени от един въоръжен грък.

— Без изстъпления, другари!… Пуснете хората да вървят.

— Ние се връщаме от погребение — обясни Костов на гръцки.

Той си спомни, че преди няколко месеца въоръженият грък работеше като денкчия в склада на „Никотиана“. Гъркът работеше много добре и Костов го бе отървал от някаква разправия с българските власти. И вероятно денкчията си спомняше с известна признателност за това.

— Още ли сте тука? — попита той бързо и тихо.

— Да — отговори експертът. — Погребахме шефа.

— Имате ли открити листове?

— Не.

— Вземете веднага и тръгвайте за България.

— Откъде да ги вземем? — попита експертът.

— От комендантството на ЕАМ.

— А дали ЕАМ ще ни ги даде?

Гъркът помисли малко и каза:

— Елате с мене!… Нашето комендантство е на две крачки оттука.

Костов слезе от файтона, като заръча на спътниците си да го чакат в къщи. После той си спомни името на гърка. Денкчията се казваше Леонидес. Двамата тръгнаха между навалицата към комендантството на ЕАМ. Последното се намираше в зданието на бившата българска община. Вървейки, експертът си мислеше: „Нашият свят рухва под ударите на хиляди хора… Напразно полицията убиваше, палеше, интернираше… Всичко е било против нас.“ После той чу гласа на Леонидес:

— Господине, вие ме отървахте от вашите джелати… И може би съзнавате, че сега ви се отплащам.

— Благодаря, Леонидес… Направих каквото можах.

— Не, не правехте винаги каквото можехте… Вие ме спасихте просто защото бях добър техник и от работата ми се ползваше фирмата. Но веднъж ви чух, когато се възмущавахте публично, задето фурните не даваха на гърците хляб… Това ми хареса…

Гласът на Леонидес се удави в шума от навалицата, после Костов го чу пак:

— Аз бях научил малко български и разбрах разговора… Вие не плюхте на съвестта си, не поддържахте като някои от вашите българи, че гърците са кучета, които трябвало да се изморят от глад… затова ви помагам сега.

Костов не отговори. Гъркът разбута енергично с лакти тълпата, която се бе събрала пред комендантството на ЕАМ. Минаха през поста, на който Леонидес показа някакъв документ, и влязоха в коридора. Вътре бе прохладно и тихо. По-голямата част от милиционерите бяха отишли на митинг. Гъркът се спря за малко и довърши мисълта си, като говореше ниско и жестикулираше оживено:

— Между вас имаше една пасмина от противни типове… Вие самите ги наричахте ядно „парашутисти“, защото дойдоха първи, ожесточаваха населението с постъпките си и пречеха на вашата търговска машина да изсмуква спокойно печалбите си… Това бяха разни търговчета, кметове, адвокати, полицейски агенти, които с едната ръка държеха револвера и заплашваха, а другата протягаха за рушвет… Те избягаха първи… Ние ги мразим, но не толкова, колкото вас… Същинското зло идеше от вас… Простете, господине!… за колко души искате открити листове?

— За трима души… Вдовицата на шефа, слугата ми и аз. Костов извади бележника си и написа на гръцки трите имена.

— Почакайте малко.

Леонидес влезе в една стая, пред която стоеше на пост човек, въоръжен с автомат. Експертът помисли: „Този грък всъщност ме мрази… Тук могат да ме задържат и убият спокойно. Трябваше до отида в българското комендантство.“ А после си каза: „Все едно.“ След малко Леонидес излезе от стаята с трите открити листа.

— Заповядайте, господине.

Костов взе листовете.

— Можете да ги прочетете.

Документите бяха написани с пишеща машина на гръцки. Под текста на всеки от тях стоеше ясен печат на ЕАМ и груб, неуверен подпис на ръка, която още не бе свикнала да си служи свободно с перото. Навярно тази ръка до вчера бе държала чук, стягала денкове или стреляла с автомат. Два от документите — тия за Ирина и Виктор Ефимич — бяха обикновени пропуски, а третият удостоверяваше, че лицето Стефан Костов, главен експерт на фирмата „Никотиана“, се е застъпвало пред българските власти за отговорен деятел на ЕАМ и няма никакви провинения спрямо гръцките власти. Във всичко това имаше известна невярност и поза на южняшко великодушие. Костов се развълнува.

— Този документ може да ви послужи и в България — каза гъркът.

— Да, може. Впрочем… едва ли. Моят живот свършва тук.

— Как така?

— Аз няма какво да правя в България.

— Значи, оставате тук?

— Не. Заминавам за България.

Гъркът гледаше, без да разбере нещо. Костов се усмихна тъжно и му подаде ръката си.

— Благодаря ти, Леонидес.

— Няма защо, господине. Ще ви придружа до входа, но няма да изляза с вас… Другарят Макронис иска да поговори с мене.

Когато слязоха долу, от улицата, по която се излизаше на шосето за Драма, се надигна врява и оживление. Чуха се викове, които се умножиха бързо и пренесоха в съседните улици и целия площад. След няколко минути десетки хиляди човешки гърла сляха гласовете си в могъщ, френетичен и продължителен вик. Човекът, който стоеше на пост пред комендантството на ЕАМ, сякаш забрави длъжността си и почна да вика също с бесен възторг:

— Идат!… Нашите партизани идат!…