Тютюн

Здрачът в стаята се сгъстяваше и малката мумия придобиваше нереални, призрачни очертания. Някой почука на вратата. Костов каза „влез“. Бе гръцкият лекар.

— Господине — малко тревожно произнесе той. — Викат ви по телефона от казармата.

— Идвам — рече експертът.

Дойде му на ум, че това трябва да бе един от офицерите в българската казарма, при който Костов се отби след излизането си от комендантството на ЕАМ. Водени от разума на партията, войниците бяха върнали отново няколко офицери на командните им места. Един от тях съобщаваше на експерта, че два военни камиона заминават след половин час. Друг ешелон от моторни коли тръгваше в шест часа сутринта. Офицерът беше на мнение, че е по-добре да пътуват сутринта. Костов се съгласи.

— Някаква неприятност ли? — загрижено попита гръцкият лекар, когато Костов остави слушалката.

— Не, никаква.

— Ако ви заплашва нещо, мисля, че бих могъл да ви помогна… Познавам няколко души от ЕАМ.

— Не, не ме заплашва нищо. Благодаря.

Костов слезе в хола на първия етаж. До масата, от която бяха вдигнали мъртвеца, седеше гръцкият поп. След като треската му премина, той почна да яде лакомо сардели, печено и бял хляб. А после го заболя стомах и той се сви мълчаливо, мислейки за голямата си дъщеря, чието лице се бе изринало от пъпките на срамната болест. Дойде му на ум, че тя нямаше да се зарази от нея, ако гладът не я бе принудил да спи с немски войници и ако богатите не преяждаха тъй изобилно. А като съзна това, в очите му се появи отново пламък на антихрист.

Но дори след като сиромашкият гръцки поп бе преял, пак останаха много консерви, много бутилки и много килограми масло, захар и бяло брашно, които Костов разпредели между свещеника, Кристало и гръцкия лекар. Оставаха също и много куфари с елегантни дрехи, които не можеха да се отнесат с колата. Експертът помоли гръцкия лекар да бъдат предадени на някой приют за изоставени старци. После той заповяда на Виктор Ефимич да повика пълномощника на избягалия гръцки собственик, в чиято къща живееше. А когато пълномощникът дойде — той живееше наблизо, — Костов му рече:

— Господине, проверете по списъка всичко. Предавам ви къщата и мебелите в пълна изправност.

— Зная много добре това и няма да проверявам — отговори пълномощникът. — Вие сте честен човек… Но същото не мога да кажа и за полковника, който живееше отсреща и който откара мебелите на гръцкия собственик в България.

Експертът попита дрезгаво лекаря:

— Ще се погрижите ли за група на детето?

— Разбира се — отговори лекарят. — Говорих вече с отеца. Експертът извади от джоба си изтъняла пачка банкноти и я подели между Кристало, лекаря и свещеника.

— Предполагам, че българските пари няма да се обезценят много — рече той. — Банката има покритие от злато.

— Много е, господине!… — почна да протестира лекарят. — Вие сте прекалено щедър.

Той се опита да върне част от парите, но Костов му рече:

— Печалбите на фирмата от ксантийския тютюн също не бяха малки… Ние заминаваме рано сутринта… Сбогом и лека нощ на всички.

Експертът се ръкува поотделно с всички и тръгна с провлечени стъпки към втория етаж. На площадката, където нямаше лампа, той усети ангинозната болка в сърцето и лявата си ръка, изпъшка глухо, прегърби се и постави в тъмнината под езика си хапче нитроглицерин. След него, когато останаха сами, Кристало произнесе:

— Този човек няма да свърши добре.

— Защо? — попита лекарят, като слагаше без радост грамадния хонорар в джоба си.

А Кристало отговори като древна пророчица:

— Не му се живее.

Те тръгнаха сутринта зад въоръжения български ешелон, който поддържаше снабдяването на гарнизона в Кавала и продължаваше да снове дори през тия дни между българска Македония и Беломорието. Ешелонът се състоеше от десетина моторни коли с флагчета и набързо нарисувани пролетарски емблеми. До шофьорите седяха войници, въоръжени с автомати и бомби, а върху платформата на първия камион имаше дори картечница. Войниците очакваха нападение от бели андарти, но по пътя срещаха само приятелски отряди от ЕАМ, които се прибираха в селищата и разменяха с българите поздрави. Зад военните камиони се хлъзгаше бавно лимузината с Костов, Ирина и Виктор Ефимич. Гръцките постове не искаха никакви обяснения от хората, които пътуваха в нея. Радостта от победата правеше пролетариите великодушни и не особено бдителни. Какви обяснения можеха да се искат от един грохнал мъж с парализирана ръка и някаква вдовица в траур? По дяволите!… Нека вървят. Червените гръцки постове махваха небрежно с ръка и жената с пусти очи и ледено лице подкарваше отново колата напред.

Но при старата българска граница те бяха подложени на основен разпит и тук експертът показа документа от Макронис.

— Къде отивате? — попита партизанинът, който проверяваше книжата им.

— Прибирам се в София.

— А не се ли боите? — Партизанинът се усмихна.

— Няма от що, другарю… Ние сме патриотични търговци.

— Разбира се!… Продължавайте.

Човекът бе доволен от отговора и документите. Той спазваше педантично директивата за Отечествения фронт. Искаше да внуши спокойствие дори на тия хора.