Тютюн

Колата продължи. Тя се бе отделила от военния ешелон и пътуваше сама, понеже тук се намираше вече в българска територия и нямаше опасност от нападение на бели андарти. Те бяха дошли в Беломорието през Рупел и Кресна, а се връщаха по долината на Места. След всеки отминат връх цветовете на юг бледнееха, въздухът ставаше по-хладен. За първи път от двадесет дни Ирина видя облаци. В съзнанието и изпъкнаха тишината, боровете и ледените звезди на Чамкория, а после разрушените къщи и посърналата зеленина на София. Обзе я носталгия към отлитащия блясък на юг. Между смокините и наровете на Тасос искаше да се върне в Чамкория, а тук почваше да копнее за острова. Но тя не съзна, че в тъгата, с която мислеше за цветовете на юг, а не за смъртта на Борис, на фон Гайер или на Динко, имаше нещо страшно, което показваше, че бе вече нравствен труп. А после мисълта й, все тъй безстрастно и хладно, продължи: „Трябва да прибера някои бижута и ценни книжа от огнеупорната каса в Чамкория… Трябва да се погрижа и за паспорт… Това е доста трудно вече, но Павел ще го уреди.“ Веднага след това мисълта й добави с циничен вътрешен смях: „Станахме патриотични търговци… Колко забавен е тоя Отечествен фронт!…“

Шосето почна да се катери по стръмнина. Тя смени скоростта и произнесе разсеяно:

— Не намираш ли, че Отечественият фронт е монтаж на англичаните?

— Не — сухо отговори експертът, разсърден от политическото й невежество. — Англичаните и американците са против него.

— А какво представлява тогава?

— Тактика на комунистите.

— Нима англичаните и американците са толкова глупави да не я видят? — попита тя.

— Не зависи от тях.

— Кой го създаде тогава?

А експертът отговори:

— Комунистите и народът.

Той се опита да раздвижи болната си ръка, но не можа. Тя бе почти напълно парализирана. И съзнавайки разрухата на тялото си, той помисли пак: „Все едно.“

Колата минаваше през миньорски селища и тютюневи центрове, в които партизаните още не бяха влезли. Тук животът си течеше както преди. Нямаше още никакви лозунги и никакви емблеми на новата власт. Но гузни кметове и смутени полицаи питаха тревожно за новини. Какво казват немците в Беломорието? Вярно ли е, че новото фау прави страхотни поражения по съветските войски? Наистина ли се водят преговори за мир между англичани и немци? Има ли десант на съюзниците в Беломорието?

Но всичко това бе страшно потискащо, защото тия хора бяха продали съвестта и достойнството си срещу мизерна заплата. Безумният свят, който ги управляваше, им заповядваше да убиват срещу парче хляб. Настроението на Костов стана още по-мрачно от преди.

Те продължаваха с колата по планинското шосе, което се извиваше змиевидно над пропасти, катереше се по върхове, обрасли с вековни гори, или се спущаше в долове, чиято усойна влага ги облъхваше със студ и печал. Отвреме-навреме слънцето изчезваше зад кълбести облаци, пейзажът ставаше мрачен, горите потъмняваха, а скалите и сипеите загубваха своята яркост. После то се показваше пак и цветовете добиваха отново прозрачния акварелен тон на есента. Минаха Предел, топъл, приятен и малко сладникав с боровите си гори и полянки, обрасли с късни цветя. Минаха малки селища, заети от новата власт и окичени с арки от зеленина, под които бяха минали триумфално партизански отряди.

Минаха и през родното градче на Борис, на Ирина, на Мария, на татко Пиер и на толкова още хора, които бяха умрели или бяха живи, но щяха да бъдат погълнати от разрухата. Тук татко Пиер бе положил основите на „Никотиана“, оттука излетяха за чужбина първите бали манипулиран тютюн, оттука започваше възходът на много амбиции и гибелта на много достойнства.

Шосето минаваше покрай гробищата — тиха и печална гора от кръстове, сред които стърчаха самотно паметници от мрамор. Белотата им изпъкваше върху фона на ясното небе. Най-внушителен бе паметникът на старшията, убит през голямата тютюнева стачка. Ирина почувствува тъга и стеснение. Вдовицата на Чакъра бе построила тази паметник от парите, които й пращаше Ирина. Той бе твърде разкошен за личността на Чакъра, не отговаряше никак на обществения му ранг. В него имаше нещо безвкусно и парвенюшко, което караше хората да се усмихват и да си припомнят семейните истории на собствениците на „Никотиана“.