Тютюн

Над хилядите работници, които изпълваха площада, се развяха червени знамена. Експертът тръгна към къщи. Горещината започваше да отслабва, а слънцето клонеше към запад. Кобалтовият цвят на небето стана по-ярък. От морето лъхаше лека прохлада.

Зад гръцкия партизански отряд, който влезе в града, се движеха бавно няколко български военни коли с червени знаменца. В една от тях седеше пълен човек с посивели мустаци, облечен в униформа, която не му стоеше много добре. Новият мундир образуваше гънки върху раменете и гърдите му. Този човек бе генерал от българските въстанически войски и в момента мислеше за трудната реч, която трябваше да произнесе на площада след малко. Тълпата от гръцки работници поздрави и него. Няколко цветчета от олеандри и стръкове розмарин паднаха в ръцете му. Генералът ги поднесе замислено към носа си. В това време адютантът му се наведе към него и каза тихо:

— Ние им помогнахме да вземат властта, но дали ще я задържат?

А генералът отвърна:

— Те имат да преодоляват много трудности.

Аликс умря след залез слънце, в часовете на прохладата, когато морето започваше да прилича на сплав от злато и сребро и от него полъхваше тих освежителен ветрец, към който от крайбрежието се присъединяваше дъх на водорасли и розмарин. Няколко минути след смъртта й гръцкият лекар направи знак на Кристало да излязат от стаята. Костов остана с трупа на детето сам. И тогава му се стори, че вижда Аликс за първи път, че нямаше никакво отношение към съдбата й и че всичко, което се опита да направи за нея, бе излишно и безполезно.