Тютюн

Никой не бе съчувствувал приживе на генералния директор на „Никотиана“ и никой не се развълнува от мизерията на погребението му. Една безразлична съпруга стоеше до гроба му, една истерична сводница се бе погаврила с плача си над трупа му, един пиян слуга му беше намерил ковчег и един озлобен от глад и невярващ в Христа гръцки поп щеше да го опее.

Сиромашкият поп съкрати церемонията, като извърши опелото до гроба, а не в черквата, която миришеше на мухъл и тамян. Той боледуваше от малария и докато пееше през носа на старинен гръцки език и размахваше кадилницата, усети приближаването на треската в изтощеното си от глад тяло и в същото време съзна, че близките на покойника се отегчаваха от жегата, от вонящия труп и от всички подробности, с които бе свързано опелото. Той съзна също така, че тази жена не скърбеше никак за смъртта на съпруга си, че мъжът с бялата коса мислеше неспокойно за хиляди други неща, но не и за мъртвеца, че пияният слуга с мораво-червено лице се наклоняваше ту на една, ту на друга страна и всеки момент можеше да падне на земята. Всичко това, заедно с тръпките на маларичната треска, размъти съзнанието на сиромашкия поп и го накара да изпита безумно злорадство към българите, които му се сториха единствена причина, задето гладуваше и нямаше пари да си купи хинин. Този поп нямаше достъп ни до черковните каси, ни до богати енориаши и през дните на глада бе намразил архиерейския наместник, който се хранеше с угоени пилета, а също и владиката, патриарха, Христос, небето, земята и целия свят. И затова, когато съзна, че никой не жалеше за мъртвеца, мършавото му и гладно лице се изопна ехидно, а в очите му блесна злорадство на антихрист.

Гробарите спуснаха ковчега и почнаха да го заравят. Все по-слаби ставаха ударите на падащата пръст. Най-сетне ямата се изравни. Южната крайбрежна земя бе погълнала равнодушно вонящия труп на генералния директор на „Никотиана“ заедно с греховете му, заедно с ужасната му самотност и безмерна алчност към пари и могъщество. Над него остана само купчина пръст, върху която гробарите забиха кръста. А на кръста експертът надраска с тебешир:

БОРИСМОРЕВ

1908–1944

После отегчената съпруга, отчаяният експерт, злорадият свещеник и пияният слуга седнаха във файтона, който ги чакаше пред входа на гробището. А в мъртвешката тишина над кипарисите и гробовете продължаваше да блести лазурно небе и да грее безмилостно слънце.

Когато файтонът почна да се клатушка по прашното шосе, което водеше към града, Костов се обърна към свещеника и му рече на гръцки:

— Аз написах върху кръста името с тебешир, но дъждът ще го измие.

— Бъдете спокойни!… — отговори попът. — Ще кажа да го напишат с блажна боя.

После изведнъж тялото му почна да зъзне от маларична треска, продълговатото му лице отново прие безумно ехиден израз, а в очите му се запали пак мрачният пламък на антихрист. Попът помисли: „Няма да погледна този гроб… И нито ще прочета заупокойна молитва върху него… И дъждът ще измие името му и от него няма да остане никаква следа… Анатема на всички кучета, които докараха глада, разврата и болестите тук!…“

— Студено ли ви е, отче? — попита Костов.

— Болен съм от малария — отговори свещеникът.

— Ние мислехме да ви поканим на закуска.

— Ще дойда — каза свещеникът. — От три дни не съм ял.

И в същия миг той помисли за семейството си, което също не бе яло, и за голямата си дъщеря, която спеше с немски войници, за да донесе в къщи кораво парче хляб. После той си спомни, че ръцете, шията и лицето й се бяха изринали с червени пъпки и че това бе признак на ужасната срамна болест. „Анатема, анатема на всички кучета, които докараха глада, разврата и болестите тук!… Нека червените сринат държавата, нека вземат угоените пилета на архиерейския наместник, нека бесят владици и патриарси по черквите!… И нека настъпи царството на дявола по земята!…“ А след това изведнъж попът дойде на себе си и си каза ужасено: „Господи, прости ми… Проклех името ти…“

Той се загърна в кирливото си, вехто, избеляло от слънцето расо и почна да зъзне.

— В този поп има нещо страшно, не намирате ли? — произнесе Ирина.

А експертът отговори разсеяно:

— Измъчен и гладен човек.

— Вие бихте могли да оставите провизиите си на него и на лекаря.

— Мисля да направя тъкмо това.

Когато стигнаха до площада, те видяха, че на него отново се събираха хора. От всички страни прииждаха безредни групи от гръцки работници, между които се мяркаха български пехотинци. Костов си спомни за отложения митинг. На пръв поглед от тълпата лъхаше възбуда и заплашителен хаос, но всъщност тя се подчиняваше на невидима дисциплина. Бе изникнала народна милиция: въоръжени гърци, подпомогнати от български патрул, сновяха между тълпата и даваха някакви обяснения, а тълпата ги акламираше бурно. Файтонът креташе в навалицата. Няколко души от последната изразиха протеста си, задето файтонът минаваше през площада.

— Ще ви вземат дяволите!… Връщайте се назад!…

— Не виждате ли, че тук има митинг?

— Мързи ги да вървят пеш.

— Смъкнете ги!… Този българин е главният експерт на „Никотиана“.