Тютюн

— Нямам намерение да го слушам докрай.

— И аз също. Трябва да излеза към един часа.

— Но за тебе вицовете могат да се окажат интересни — произнесе Борис.

— Само забавни!… — разсмя се Коен. — Торосян просто ще каже, че Немският папиросен концерн е приготвил бесилки за всички и ще ви предложи да се самоубиете сами… Но това не е интересно. Смешното е, че той е предварително уверен в неуспеха на акцията си.

— Но тогава защо ни губи времето?

— За да се напръска с одеколон, преди да стане френски поданик!… Тоя опит да защити интересите на Франция пред десетина глупци, които са се събрали тук, ще стане известен в Ке д’Орсе, а Ке д’Орсе ще натисне директорите на Compagnie generale des tabacs да купуват източни тютюни от Гърция и Турция чрез Торосян… Ясно ти е, нали?… Той е вече зарегистрирал филиали на фирмата си в Кавала и Цариград.

— Ще го вземат дяволите!… — гневно произнесе Борис.

— Аз ти казах, че е забавен!…

— Отивам си веднага.

— Не още. Чакай да се посмеем.

— На кого?

— На нашите дръвници, които след малко ще се разпенят в полза на немците… Сега всички са станали патриоти… Хитлер ще даде на България Беломорието, Македония, Протоците, Цариград… даже колонии!

Коен се разсмя изведнъж.

— Защо!… Невъзможно ли е?… — сухо попита Борис.

Евреинът го погледна учудено:

— Ти си сериозен човек, Морев!… — каза той. — Благодаря за услугите, които ми направиха твоите хора, и от сърце желая да ме заместиш в доставките на Немския папиросен концерн… Но позволи ми да ти кажа, че България отива към гибел.

Настъпи мълчание, в което се чуваше само гласът на Торосян. Арменецът обясняваше на гостите си как си е доставил ракията с четиресет билки.

— Може би разсъждаваш субективно — произнесе Борис.

— Да, може би — каза евреинът.

— Идва ли Барутчиев при тебе? — внезапно попита Коен.

— Да. Тази сутрин.

— Е?… Какво?

— Постигнахме съгласие, но не зная доколко е искрен.

— Натискай го безпощадно — рече Коен. — Той е в ръцете ти.

Борис отпи от ракията с четиресет билки. Тя му се стори противна.

— Боя се от Кршиванек — рече той.

— Кршиванек е обикновен мошеник от австрийската режия — небрежно произнесе Коен. — И немците рано или късно ще узнаят това. Но той може да стане много опасен, ако изтървете Лихтенфелд и Прайбиш.

— Лихтенфелд е вече изтърван — песимистично осведоми Борис.

— Видиш ли? — В гласа на евреина трепна съчувствие. — Как е станало това?

— Предполагам, че Зара го е спечелила за Кршиванек.

— Но Зара, доколкото ми е известно, се мотае из Немската легация и събира сведения за вас?

— Тя е любовница на Кршиванек — сухо каза Борис. — Научих това вчера.

Шушукането между Борис и Коен — те бяха седнали малко по-настрана от другите — обърна внимание на всички, но най-много на Торосян.

— Срещу кого заговаряте? — любопитно попита арменецът.

— Срещу коняка ти — високо отговори Коен. — Ракията е отвратителна.

— Тогава ще докарам бара до вас.

Измъчен от любопитство, но с безобидно хилене, Торосян дотътри бара при тях.

— Искате ли да почнем? — попита той.

— Стига си приказвал и почни най-сетне!… — каза някой.

Коен се намести удобно в креслото с вид на човек, който се готви да гледа представление, а Борис обиколи с поглед лицата на присъствуващите. Повечето бяха сурови, безчувствени лица. Две или три имаха толкова тъп и ограничен израз, щото Борис изпита необяснима омраза към тях и се попита какво всъщност беше помогнало на тия хора да се издигнат. Той се утеши с мисълта, че това бяха обикновени простаци, които печелеха случайно и щяха да се удавят бързо в предстоящата криза. Само лицата на Коен и на Барутчиев-стария говореха за култура и широк ум. Торосян приличаше на ментарджия по панаирите, а върху лицата на всички останали прозираха издайнически липсата на комбинативни способности и наклонност към вулгарно мошеничество.

Отегчен и малко изолиран от другите, с восъчно лице и хлътнали очи, седеше Барутчиев-старият. Шумът го бе изтощил. По тялото му минаваха вълни от горещина, които се редуваха с обливане от студена пот, а тютюневият дим го дразнеше и задушваше. Но той не искаше да помоли колегите си да не пушат, тъй като с това щеше да издаде влошаването на болестта си и да им позволи да злорадствуват. А той безспорно заслужаваше да е здрав и да бъде пръв между тях. Акциите на „Източни тютюни“, една банка, един вестник и цялата демократическа партия бяха в ръцете му. Той усещаше приближаването на кризата, но страдаше от апатия и не реагираше. В складовете му лежеха огромни количества непродаден тютюн. Боеше се от пътуването в чужбина, от напрежението на преговорите, от настинка, бронхит и бързо влошаване на болестта си. Някаква особена умора притъпяваше остротата на мисълта му и го караше да се залъгва, че спадането на цените не беше признак на криза, а само нервност след събитията в Германия.