Тютюн

Борис изпита доволството, което го обземаше при всяко връщане в къщи. Колко хубав беше домът му!… Луксът и модерните удобства се съчетаваха идеално с прави линии, с удължени четириъгълници в нежен колорит. Вътрешността наподобяваше простото, но неповторимо и елегантно облекло на Мария. Борис си представи акварелното й, бледно и възгрозничко лице, слабото тяло и дългия, стегнат в кръста пеньоар от тежка розова коприна, с който ходеше из къщи. Обзе го слабо вълнение, което приличаше на нежност. Мария нито го отегчаваше с упреци, нито му пречеше в работата, нито му изневеряваше. Впрочем тя не беше красива и след омъжването й обожателите я забравиха изведнъж. Живееше уединено, вече почти не свиреше и може би страдаше от мисълта, че нямаше да има дете. Борис почувствува угризение. Той си спомняше за нея само когато се прибираше в къщи.

— Госпожица Зара е тук — съобщи слугата.

— Къде е? — бързо попита Борис.

— В малкото салонче.

— Добре.

Зара чакаше от половин час. Мария беше отказала да я приеме горе. Между двете приятелки от колежа сега съществуваха само хладни, официални отношения. Борис се съблече бързо и влезе в малкото салонче до преддверието.

— Така — произнесе той вместо поздрав.

Зара хвърли ядосано стария брой от някакво английско списание, който прелистваше.

— Госпожата може да се държи по-учтиво — каза тя почервеняла от гняв. — Не съм шивачката й да ме водят тук.

— Казвай!… — сухо произнесе той.

Зара го погледна възмутено.

— Понякога и двамата ставате съвършени простаци… Маниачка и парвеню!

„Уличница“ — помисли Борис. Но се овладя и зачака. Лицето му беше станало неподвижно като мумия. Веждите на Зара трепнаха неспокойно.

— Какво значи това? — попита тя с променен глас.

— Нищо!… — Той се усмихна вероломно. — Мария е болна.

— Никак не ме е грижа за това!… — Зара бързо възстанови нахалството си. — Разглезените дами заболяват най-често от безделието и глупостта си.

„Същинска уличница“ — пак помисли Борис. Бедуинските очи на Зара обхванаха злобно и тъжно прекрасната обстановка. Стори й се, че ако притежаваше всичко това, може би нямаше да бъде тъй подла. Но подлостта сега я изпълваше със злорадство.

— Какво ново? — попита Борис.

— Нищо особено!… Снощи бях на приема в легацията и фрау Тренделенбург ме представи на мъжа си. Говори прекрасно английски… Хайлборн очаква всеки момент да го отзоват, а Лихтенфелд е гамен и половина… Почвам да мисля, че тоя тип има нещо общо с Немския папиросен концерн.

— Така.

— Ти подозираш ли?

— Не.

Веждите на Зара пак трепнаха неспокойно. За да го увери в своята искреност, тя каза нещо, върху което трябваше да мълчи.

— От половин година в легацията работи една чиновничка… Някоя си Дитрих. Хайлборн подозира, че е от тайната полиция на хитлеристите… Но е проста и глупава като тиква.

— А какъв е тоя Кршиванек?

Върху лицето на Зара се появи уплаха.

— Кршиванек ли?… Не, не зная!… Кршиванек!… Чакай, спомням си… Мисля, че е един австриец, който се опитва да получи немско поданство.

— Занимава ли се с тютюни?

— Не, не зная. Но мога да науча.

Настъпи мълчание, в което Зара се окопити.

— А твоите работи как отиват? — бързо попита тя. — Научи ли нещо ново?

— Не — мрачно отговори Борис.

— А с Барутчиев докъде стигна?… Позволи ми да оправя вратовръзката ти… Така!… Той също беше на приема.

— Отказа да ми помогне.

— Но ти… — Зара се поколеба.

— Какво?

— Разчиташе много на него, нали?

— Кучка!… — внезапно изхриптя Борис. — За Кршиванек ли разузнаваш?

Зара побледня.

— Нищо не разбирам… Каква е тази глупост?

— Иди да му кажеш, че уличниците не вършат работа в търговията.

— Борис!…

— Махай се веднага оттука!…

— Това са клюки!… Виждала съм го само два пъти у Вагнер… Спомняш ли си го?… Представителят на анилинови бои?

— Махай се веднага оттука!…

— Изслушай ме!… Той наистина се опита да изкопчи нещо от мене, но не можа… Честна дума!

— Напусни веднага къщата ми! — Гласът на Борис кипеше от гняв. — И още утре да освободиш апартамента, в който живееш!… Чуваш ли?

— Апартамента ли?… — Зара настръхна — Апартаментът е мой.

— Не. Не е твой.

— Какво говориш?… Татко Пиер ми го подари.

— Не. Не ти го е подарил.

— Борис!… — В очите на Зара блесна пламък на истерия. Приличаше на уличница, на която отнемат спестените пари. — Какво искаш да кажеш?

— Ако не излезеш доброволно, ще те изхвърлим с полицията.

— Кой?… Ти и Мария ли?

— Акционерите на „Никотиана“.

— Но аз ще докажа, че апартаментът е мой! — Гласът на Зара прозвуча жално и безпомощно. В очите й блеснаха сълзи. — Ще видиш!

— Нямаш крепостен акт.

— Ще го извадя.

— Той е изваден и е у мене.

Сълзите вече течаха по хубавите нежно-мургави бузи на Зара.

— Ти… вие с Мария… сте чудовища… Има съд.

— Съд ли?… — Борис се изсмя жестоко. — Нима ще почнеш да доказваш по съдебен ред, че си била любовница на татко Пиер?

— Да!… — В гласа на Зара прозвуча мрачна решителност.

— Ще изложа тъста ти… жена ти, на която бях приятелка.