Читаем Тютюн полностью

— Борис!… — гласът на Мария стана отпуснат и тъжен. — Татко имаше хиляди недостатъци, но не постъпваше така… Не съзнаваш ли, че Зара става подла, защото животът я поставя в безизходност? Не падаш ли по-ниско от нея, когато използваш това?

— Та нима баща ти, когато я направи своя любовница, не действуваше именно така?

— Да, но не я използваше другаде… Постъпката му се дължеше на личен каприз. Във всичко останало пазеше достойнството й на жена.

— Значи, от кавалерство към уличните жени трябва да позволя на един подлец да изиграе „Никотиана“?… Хубава работа!…

— Предпочитам това.

— Аз пък „Никотиана“.

— Ами достойнството ти? — мрачно попита тя. — Спечелваш играта, като изнудваш една беззащитна, паднала жена. Тя нямаше да ти признае постъпката си, ако не я беше заплашил с отнемане на апартамента.

— Исках просто да се запазя от нея.

— Нямаш право.

— Как да нямам право?

Очите на Мария бяха добили внезапно кух, лишен от съдържание израз.

Борис трепна. Той се натъкна пак на онова странно нещо, което наблюдаваше у Мария от една година насам. Тя ставаше все по-меланхолична, по-саможива и като че оглупяваше. Беше изоставила музиката. В мисълта й понякога се появяваха празнини, лишени от всякаква логика. Отначало това го дразнеше, после започна да го безпокои. В същото време у нея настъпваше и физически упадък. Тя ставаше все по-бледа, прозрачна и тънка. Кожата й беше добила болезнен, жълтеникав оттенък, а под очите й тъмнееха сенки и бръчици.

— Нямаш право!… — с чудновата и тъпа упоритост повтори Мария.

— Но, мила, съзнаваш ли какво говориш?… Ако някой те удари, няма ли да реагираш?

— Апартаментът е на Зара — произнесе тя. — Когато татко умираше, той ме извика насаме и ми каза да отстъпим този апартамент на Зара. Крепостният акт остана у нас. Помоли ме да го прехвърлим върху нея, когато всичко се забрави, за да не я изложим и да не дразним мама.

— Добре!…

Борис отдъхна. Сега той мислеше само за Мария. Мисълта й отново беше потекла правилно. Но след малко тя произнесе пак:

— Ти нямаш право да се пазиш от нея.

— Защо?

— Така.

— За Бога, обясни ми!… Защо Зара да ме шпионира и издава на неприятелите, а аз нямам право да се пазя от нея?

Бледосивите очи на Мария трепнаха отново с кух, безпомощен израз. В тоя миг у тях липсваше всякакво съзнание за причинна връзка. И Борис почувствува пак тревожната пукнатина на мисълта й.

— Мария!… — Той я притисна към себе си. — Обясни ми, какво мислиш в този момент?… Татко Пиер е оставил апартамента на Зара… Добре, ще й го дадем. Но защо да й позволя подлости, които ми вредят?… Защо да нямам право да се пазя от нея?… Разбираш ли какво те питам? Обясни ми връзката между двете неща! Кажи някакъв довод!… Разсъждаваш ли, Мария?

Той я разтърси. Но сивите й очи го гледаха тъпо. В стъклената им неподвижност прозираше някаква страшна празнота. И тогава той съзна пак, че нишката на мисълта й продължаваше да бъде скъсана.

— Мария!… Мария!…

— Какво искаш? — попита тя внезапно.

— Разсъждаваш ли?

— Да!… Що за въпрос?

Пукнатината на мисълта й като че беше изчезнала изведнъж. Тя го погледна уплашено.

— Какво те питах преди малко? — произнесе той.

— Питаше странни неща… Но понеже татко остави апартамента на Зара, ти нямаш никакво право да се пазиш от нея, дори ако тя се опитва да ти вреди. Не ти ли е ясно?… Защо изкрещя така името ми?

— Мария!…

— Наистина, какво става с тебе?

— Нищо — отговори той.

— Ти се преуморяваш — каза тя съчувствено. — Може би затова не съзнаваш унижението си, като използваш Зара и я тикаш към ново, още по-голямо падение. За тебе тя е подлец, когото трябва да смажеш като другите. Но тя е жена. Нима можеш да смажеш една слаба, беззащитна жена?

Сега тя разсъждаваше пак с кристална, човечна яснота. Мисълта й беше тръгнала по други нишки на мозъка, които не се прекъсваха. Или може би това кратко прекъсване бе вече изчезнало, за да се появи отново, по-дълго и по-страшно, след няколко дни.

— Обедът е готов — каза тя.

Двамата влязоха в малката трапезария на втория етаж и седнаха на масата. Слугинята почна да носи яденето. Говореха за дребни, безразлични неща.

По средата на обеда Мария каза:

— Моля те да направиш нещо.

— Какво?

— Прехвърли следобед върху Зара нотариалния акт. Постави й като условие за това да се откаже от шантажа с Кршиванек. Опитай се да я спасиш.

— Добре — обеща Борис.

Той бе доволен, че Мария не искаше да се натоварва с тая добродетелна постъпка сама. Прехвърлянето на апартамента можеше да се представи пред Зара като великодушен аванс. Нито през ум не му мина да я разубеждава. Нима трябваше да се съгласи с донкихотската глупост на жена си и да пропусне удара върху Кршиванек? Но сега тревогата за Мария го беше обхванала напълно.

— Не мога да разбера само едно — произнесе той предпазливо като лекар, който вкарваше в раната сонда, — защо трябва да мислиш, ако апартаментът е на Зара, че аз нямам право да се пазя от нея? Обясни ми връзката между двете неща!… Има ли изобщо някаква връзка между тях? Моля те, кажи ми!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза
Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза