Тютюн

Джони се стресна. Парцали вата фигурка на съселянина му, която чезнеше в синия здрач до джамлъка, се свърза с представата му за двамата непознати. Джони съзна веднага, че това беше безсмислица, но все пак не можа да преодолее изведнъж мигновеното и нелепо чувство на страх от Стоичко Данкин.

— Ти какво бе?… Още ли си тука? Докога ще киснеш?

— Чакам за брашно — рече Стоичко.

— Няма брашно.

Стоичко Данкин го награди с една сочна псувня, която между жителите на Средорек служеше като увод за близък и приятелски разговор. На Джони дойде на ум, че нямаше да бъде зле, ако запазеше добри отношения поне със Стоичко Данкин.

— Ти какво се беше раздрънкал за кооперацията? — внезапно попита той. — Искаше да ти затворя устата с ракия, нали?

— Их, Джоне!… — ухили се гузно Стоичко Данкин.

— Каква си ми лисица!… — произнесе Джони, като поклати заканително глава. — Колко брашно искаш?

— Дай там десетина оки да не реват децата.

— Имаш да ми даваш вече над пет хиляди.

— Ще ти ги върна, като продам тютюна. Завлякъл ли съм те досега?

— Искам полица.

Стоичко Данкин знаеше, че това беше само заплаха, ухили се и махна с ръка.

— Не давам полица.

— Тогава няма брашно.

— Е, аз пък ще продам тютюна на братя Фернандес — каза Стоичко Данкин.

Но и Джони знаеше, че това също беше само заплаха. Стоичко Данкин никога нямаше да продаде тютюна си на братя Фернандес, нито на коя да е друга фирма, защото после нямаше кой да му дава брашно на вересия през зимата. Той беше единственият човек, на когото Джони, в името на бойното другарство от фронта, не се решаваше да отнеме имота чрез полица. Впрочем Стоичко Данкин притежаваше само една колиба и нива от три декара. От друга страна, Джони компенсираше великодушието си с произволно изчисляване на лихвата.

Той отключи вратичката между кръчмата и бакалницата. Двамата приятели влязоха в тясното помещение. Стоичко Данкин усети опияняващ дъх от недостъпни бакалски стоки. Тук имаше кашкавал, маслини и солен паламуд, който изпълни устата му със слюнка. Но това бяха все неща, които можеха да си позволят само чорбаджиите на селото и Баташки, когато последният идваше да купува тютюн. Стоичко Данкин измъкна от пояса си една вехта, вмирисана на чубрица торба. Джони я напълни с брашно, претегли я на кантара и грижливо прибави в тефтера си стойността на брашното към пасива на длъжника. Върху сипаничавото лице на Стоичко Данкин се появи щастлива усмивка.

— Шмекер!… — снизходително произнесе Джони, като отряза великодушно и едно парче кашкавал. — На, за децата!…

Давайки брашното, Джони почувствува внезапно облекчение от страховете си. Ведрата усмивка на Стоичко Данкин му спомни годините от фронта. Тогава смъртта вилнееше около тях, англичаните засипваха позицията с ураган от снаряди, а после атакуваха в гъсти редици, но след сражението Джони заспиваше спокойно и не се боеше от нищо. Тогава той нямаше ни пари, ни голям имот, ни кръчма и бакалница, но на душата му беше леко и подобно на хилядите други войници чакаше с копнеж деня, в който щеше да се върне отново в селото си, да види жена си и децата си. Ех, че хубави бяха тия години!… Джони не съзна, че това, което му липсваше сега, беше спокойствието.

Когато се върнаха в кръчмата, той напълни съвсем неочаквано две шишенца и тикна едното пред приятеля си.

— На, къркай, дяволе!… — рече той.

— Наздраве!… Да са живи децата ти — отвърна Стоичко Данкин и грапавото му лице се набръчка като увехнала ряпа от усмивката му.

Двамата приятели се чукнаха и с бавни глътки изпиха ракията. Джони отново напълни шишенцата. Спомените от миналото нахлуваха в съзнанието му, ставаха все по-ярки и сладостни. Той си спомни ония дни, когато след демобилизацията се връщаха със Стоичко Данкин към родното село. Двамата говореха възбудено и жизнерадостно, а слънцето грееше по изгорялото поле и всяка измината крачка ги приближаваше към жените и децата им. Страшната война и лишенията не бяха разстроили нервите им. Наистина Джони бе заболял от ревматизъм, а Стоичко — от малария, но родният въздух щеше да ги възстанови, както слънцето и сокът на земята изправят повалените фиданки. Войната беше отминала за тях като лятна буря.