Тютюн

— От поведението ти — натъртено и строго произнесе Макс. — От бездействието, от страхливостта, от манкирането ти… Ти не си никакъв комунист.

— Следят ме… — почна да се оправдава Фитилчето.

— Мълчи!… — прекъсна го Стефан. — Следят те!… Кого не следят сега?

— Миналата година без малко щяха да ме арестуват…

— А Макс е осъждан и лежал в затвора.

— Ще се поправя… — виновно измънка касиерът. — Дайте ми време… Не ме плашете… Моля ви се!…

— Размисли добре!… — сухо произнесе евреинът. — Имаш възможност да се оттеглиш настрана, без да вършиш глупости… Засега ти казваме толкова.

Бяха стигнали до мястото, от което шосето започваше да се катери по хълма, образувайки серпантини. Макс спря коня. Стефан скочи от двуколката, загърна грижливо животното с дебелия чул, отчупи от ноздрите му ледени висулки и запали цигара. Луната се беше издигнала високо. Сега тя светеше по-ярко и наоколо сред потискащата ледена тишина се простираше безкрайният саван на снега, върху който голите клони на дърветата и храстите хвърляха зловещи сенки. След като животното почина няколко минути, Стефан прибра чула и се качи в двуколката. Потеглиха бавно по стръмнината. Замръзналите главини на колелата скърцаха тихо.

Изведнъж конят изцвили неспокойно, като насочи ушите си напред. Едва доловимо някъде далеч, може би през хълмовете, долетя проточен и тъжен звук. Той наподобяваше ридание на възрастен мъж, а след това изтъня постепенно като плач на дете.

— Вълци!… — задавено произнесе Фитилчето. — Връщайте веднага назад!…

Макс се засмя. Стефан откачи спокойно от пояса си един маузеров пистолет и го пъхна във външния джоб на палтото си. Зъбите на касиера почнаха да тракат отново.

— Въздушното течение е срещу нас — каза евреинът, за да го успокои. — Няма да ни усетят.

— Връщай!… Връщай!… — истерично закрещя Фитилчето. — Връщай, докато сме още в полето… Аз съм израснал на село. Знаете ли как нападат вълците в такова време?

— Знаеме — сухо отговори Стефан.

Касиерът забеляза с ужас, че дори безстрашните лица на спътниците му се бяха изопнали мрачно. Макс изплю угасналата цигара, стисна устните си и шибна нервно коня. Животното забърза с ускорен ход нагоре. Ушите му продължаваха да бъдат насочени тревожно напред.

Зловещото виене долетя отново все тъй наситено с мъката на глада, с печал и жестокост. Конят изцвили повторно и забави крачките си, сякаш се колебаеше дали да върви напред. Макс улови поводите само с едната ръка, а с другата извади пистолета си и няколко пачки с патрони. Фитилчето се разскача отчаяно. Той улови единия от поводите и почна да го дърпа силно. Конят направи внезапен завой към канавката на шосето.

— Внимавай, глупак!… — сърдито извика Макс. — Ще обърнеш двуколката.

Стефан хвана бързо поводите, за да даде възможност на евреина да приготви пистолета си.

— Вие сте луди!… — почна да крещи касиерът. — Вълците са от другата страна на хълма и ще ни усетят тъкмо на билото… През такива нощи те се събират на глутници и се хвърлят наведнъж… Ще убиете два, най-много три… Ами другите?… Конят ще хукне подплашен надолу по стръмнината и ще ни разбие в някоя скала… Дори огризаните ни кости няма да намерят после… Отиде ми животецът, майчице!… Връщайте назад!… Назад!…

Гласът на Фитилчето кънтеше отчаяно в безмълвната ледена шир.

— Млъкни, диване!… — извика Стефан, като го удари сурово с лакътя на ръката си. — Ако тебе те е страх, ние трябва да свършим работа.

Ударът накара касиера да дойде малко на себе си. Но лицето му беше разкривено, а изцъклените му очи гледаха с тъп ужас. Конят изкачваше бавно стръмнината. Виенето не се чу повече. От лявата страна на шосето се издигаха високи, отвесно изсечени скали, а от дясната — белият простор на равнината.

Фитилчето млъкна и почна да мисли безнадеждно за дългия път, който трябваше да изминат през лабиринта от хълмовете, докато стигнат до Шишманово. После мисълта му се върна в къщи. Той имаше млада пълничка жена, която бе взел от съседното село и която му донесе зестра дванадесет декара овощни градини. Притежаваше и прасе, което бяха заклали преди няколко дни. Фитилчето сам осоли филето и помогна на жена си да направи суджуци. Имаше и хубаво червено вино в избата си, а тази вечер се готвеха да ядат пържоли… Представата за всичко това изпълни касиера с отвращение към партията и другарите му. Веднъж да се отърве от тях!… Но след малко мисълта му се върна отново към вълците. Сега те му се струваха по-опасни от всичко останало и в главата му се въртяха представи от страшни разкази, които бе слушал в детинството си.

Конят теглеше с мъка двуколката нагоре. За да облекчи товара му, Стефан слезе и тръгна пеш. Така вървяха около половин час, докато най-сетне приближиха билото на хълма. Но оставаха още няколко хълма и няколко впадини, които трябваше да превалят, за да стигнат до Шишманово.