Тъмна любов

Но той очевидно се контролираше. Както и нея.

— Знаеш ли, жаждата ми за теб е прекалено голяма — каза той и отпусна глава към ключицата й. Захапа я леко, без да нарани кожата й. След това нежно близна мястото с език, мек като коприна, и продължи надолу към гърдите й. — Все още не съм те любил както трябва.

— Не съм съвсем сигурна — отвърна тя дрезгаво.

Дълбокият му смях се разнесе като тътен. Усети дъха му върху кожата си — топъл и влажен. Целуна гърдите й и след това захапа едното от зърната й през дантелата. Тялото й отново се изви като арка. Имаше чувството, че между краката й се е отприщил бент.

Рот вдигна глава. На лицето му беше изписана усмивка на сладостно предчувствие.

Смъкна внимателно презрамките на сутиена й и го махна. Зърната й набъбнаха още повече. Наблюдаваше как тъмната му глава се свежда към бледата й кожа. Езикът му, лъскав и розов, се показа от устните му и я близна.

Когато разтвори крака, без Рот да го е поискал, той отново се засмя. Смехът му беше плътен, изпълнен с мъжко задоволство. Ръката му се плъзна между гънките на роклята й, погали хълбока й, продължи надолу към долната част на корема. Напипа ръба на бикините й и пъхна леко показалеца си под дантелата. Движеше пръста си нагоре-надолу, доставяйки й чувствено удоволствие, на сантиметри от мястото, където тя искаше, имаше нужда да бъде.

— Още — настоя тя. — Искам още.

— Ще получиш още — ръката му изчезна под черната дантела. Тя извика, когато пръстите му докоснаха горещата й, влажна плът там вътре, на съкровеното място.

— Бет?

Тя почти изгуби съзнание, отдадена изцяло на усещанията, които събуди докосването му.

— Мммм?

— Искаш ли да знаеш каква си на вкус? — попита той, без да отделя глава от гърдите й.

Потопи в тялото й един от дългите си пръсти, сякаш искаше да й покаже, че няма предвид устата й.

Бет се вкопчи в него и заби нокти в гърба му през копринената риза.

— Имаш вкус на праскова — каза той, повдигна я и с целувки стигна до корема й. — Все едно ям праскови. Всмуквам плода и усещам с устните и езика си вътрешността му, нежна като коприна. Мек и сладък, когато преглъщам.

Тя застена, почувствала, че е близо до оргазъм, и напълно загубила разсъдъка си.

С бързо движение Рот я вдигна на ръце и я понесе към леглото. Сложи я да легне на атлазените чаршафи, разтвори бедрата й с глава и притисна устни към черната дантела на бикините й.

Бет се задъха и зарови ръце в косата му. Той се пресегна, развърза кожената лента и черната му коса се разстла върху корема й, подобно на пърхащите крила на ястреб.

— Точно като праскова — каза той и смъкна бикините й. — Обожавам праскови.

Странната, прекрасна светлина, която струеше от очите му, обля цялото й тяло. След това той отново отпусна глава.

27

Хавърс слезе в лабораторията си и закрачи из помещението. Чуваше се само пошляпването на мокасините му при допира им с белия линолеум. Направи две обиколки и се спря до работната си маса. Поглади елегантната емайлирана зрителна тръба на микроскопа. Погледна флотилиите мензури и батальоните стъкленици по лавиците. Чу жуженето на хладилниците и монотонното бръмчене на вентилатора на тавана. Долови слабия болничен мирис на дезинфектанта. Обстановката му напомни за научната работа, на която се бе посветил. За гордостта, която изпитваше от силата на ума си. Смяташе се за цивилизован вампир. Можеше да сдържа емоциите си и да реагира логично на външни дразнители. Но не беше в състояние да овладее тази ненавист, този бушуващ гняв. Чувството беше прекалено силно, подтикваше го към действие.

В главата му се въртяха десетки планове. Кървави планове. Само че кого заблуждаваше? Беше му пределно ясно, че ако посегне на Рот дори с джобно ножче, ще изтече собствената му кръв, а не неговата.

Трябваше му някой, който умее да убива. Някой, който може да се доближи до воина. Разрешението на проблема, което търсеше, беше очевидно. Знаеше точно при кого да отиде и къде да го открие.

Запъти се към вратата с доволна усмивка. Но зърна отражението си в огледалото над дълбокия умивалник в лабораторията и замръзна. Блясъкът и нетърпението, което излъчваха неспокойните му очи, бяха прекалено силни. Преди никога не се беше усмихвал така злобно Предвкусвайки резултата от едно мерзко дело, на лицето му се бе появила трескава руменина.

С тази маска на отмъщението Хавърс направо не можеше да се познае. В този момент се отвращаваше от собствената си физиономия.

— О, Господи.

Как бе възможно дори да си помисли такова нещо? Той беше лекар. Лечител. Работата му беше да спасява живота на другите, а не да го отнема.

Мариса му беше казала, че всичко е свършило. Развалила бе обета. Никога повече нямаше да отиде при Рот.

И все пак не заслужаваше ли да бъде отмъстена за начина, по който Рот се беше отнесъл към нея? Точно сега беше моментът за нанасяне на удара. Подстъпът към Рот беше свободен, нямаше опасност Мариса да пострада, попадайки под кръстосан огън.