Тъмното обединение

Той стоеше на края на поляната, сред дъбовете. Докато тя го гледаше смаяно, той пристъпи една крачка, после още една — матки прокрадващи се стъпки със смъртоносна цел.

И беше гневен. Ако всичките й мускули не бяха тъй вцепенени, Бони щеше да избяга само виждайки изражението на лицето му. Никога, на ничие лице не бе виждала толкова открито смъртоносна заплаха.

— Разкарай се… от… брат ми — процеди той през стиснати зъби. Погледът му не се отклони нито за миг от Клаус, докато правеше следващата стъпка.

Клаус отново изкрещя, но ръцете му престанаха да опипват трескаво гърба му.

— Идиот такъв! Не беше нужно да се борим един срещу друг! Казах ти го още там, в къщата! Можехме да не си пречим!

Гласът на Деймън не бе по-висок отпреди:

— Разкарай се от брат ми. — Бони усети как у него се надига мощен като цунами прилив на Силата. Той продължи, но тъй тихо, че Бони трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе. — Преди да съм ти изтръгнал сърцето.

— Казах ти! — кресна Клаус с пяна на уста. Деймън не обърна внимание на виковете му. Вниманието му беше фокусирано върху гърлото на Клаус, върху гърдите му, върху биещото в тях сърце, което се готвеше да изтръгне.

Клаус вдигна здравото копие и го хвърли.

Въпреки многото изгубена кръв русокосият явно имаше още сила. Замахът беше внезапен, силен и почти неспасяем. Бони видя как запрати копието към Деймън и инстинктивно примижа, но когато в следващия миг отвори очи, чу силен плясък на криле.

Клаус се беше втурнал точно към мястото, където преди малко се намираше Деймън, но сега там един черен гарван рязко се извиси нагоре, като само едно перо остана да се рее във въздуха. Докато Бони гледаше смаяно. Скоростта, с която се носеше Клаус, го отнесе в мрака отвъд поляната и той изчезна.

В гората надвисна мъртвешка тишина.

Бони се отърси бавно от сковалата я парализа и направи няколко стъпки, а после се затича към мястото, където лежеше Стефан. Той не отвори очи при приближаването й. Изглежда бе изпаднал в безсъзнание. Тя коленичи до него. Обзе я някакво ужасяващо спокойствие като човек, който плува в ледена вода и най-сетне усеща първите неизбежни признаци на фатално измръзване. Ако не й се бяха струпали толкова много драматични преживявания едно след друго, може би щеше да се разкрещи или да изпадне в истерия. Но това бе последната стъпка, последната малка крачка към нереалността, в света, където това не биваше да се случва, но се случваше.

Защото Стефан бе зле. Много зле. Толкова зле, че повече нямаше накъде.

Никога досега не беше виждала толкова наранено тяло. Дори и на господин Танър, който беше умрял от раните си. И сестра й Мери не би могла да се справи с такива телесни поражения. Дори и да отведат Стефан на носилка до някоя операционна зала — и това нямаше да го спаси.

Обзета от нереално спокойствие, тя се озърна и видя проблясване на криле на лунната светлина. Деймън се озова до нея.

— Ако му се даде кръв, ще му помогне ли? — попита Бони спокойно и разумно.

Но той сякаш не я чу. Очите му бяха съвсем черни, целите само зеници. Ала сега те не излъчваха насилие, онова усещане за едва сдържана енергия бе изчезнало. Той коленичи и докосна чернокосата глава, отпусната на земята.

— Стефан?

Бони затвори очи.

Деймън е изплашен, помисли си тя. Деймън изплашен — самият Деймън! — и о, Господи, аз самата не зная какво да правя. Нищо не можеше да се направи… всичко свърши и ние всички сме обречени, а Деймън е изплашен за Стефан. Той няма да може да се погрижи за всичко, не разполага с никакво решение. Нито можеше да се намери някой друг, който да се справи със ситуацията. О, Господи, помогни ми, моля те, толкова съм изплашена… Стефан умира, Мередит и Мат са ранени, а Клаус може да се завърне всеки момент.

Отвори очи и погледна към Деймън. Той беше пребледнял, а с разширените си черни очи лицето му в този миг изглеждаше ужасяващо младо.

— Клаус ще се върне — промълви Бони тихо. Но вече не се страхуваше от него. Сега те не бяха ловец с опит от няколко столетия и седемнадесетгодишна девойка от човешката раса, озовали се тук на края на света. Вече бяха просто двама души — Бони и Деймън, които трябваше да се опитат да направят най-доброто, на което бяха способни.

— Зная — отвърна Деймън. Държеше ръката на Стефан, без да се срамува, че проявява слабост, напротив, жестът изглеждаше съвсем логичен и разумен. Бони усещаше, че изпраща Силата си към Стефан, но в същото време знаеше, че това не е достатъчно за спасението му.

— Кръвта ще му помогне ли?

— Не много. Може би само малко.

— Трябва да опитаме всичко, което би могло да му помогне.

— Не — прошепна Стефан.

Бони се изненада. Смяташе, че е в безсъзнание. Но сега очите му се отвориха и гледаха с ясен поглед — зелени очи със стаен огън в тях. Ала те сякаш бяха единственото живо нещо в него.

— Не ставай глупав — скара му се Деймън. Гласът му отново беше станал твърд. Пак улови ръката на брат си и я стисна силно, до побеляване на кокалчетата. — Ранен си много зле.