Тъмното обединение

— Не можете да ме убиете! Аз съм безсмъртен!

Торнадото се завихри надалеч в мрака пред смаяния поглед на Бони. Следваше го поредица от още призраци, носещи се като опашка на комета.

— Къде го отнасят? — Бони нямаше намерение да го изрича на глас, просто, без да се усети изтърси онова, което се въртеше в ума й. Елена обаче я чу.

— Където няма да може да върши зло — обясни й тя. Лицето й имаше толкова строго изражение, че Бони се отказа да задава повече въпроси.

От другия край на поляната се надигна някакво пищене и врещене. Бони се обърна и видя Тайлър в ужасяващия му получовешки, полуживотински вид. Той се втренчи в Елена и няколкото останали до нея призрачни фигури и заломоти:

— Не им позволявай да вземат и мен! Не им позволявай да вземат и мен!

Но преди Елена да отвори уста, Тайлър се обърна назад. Впери смаян поглед в огъня, който се извисяваше над неговия ръст, след което скочи право в него, за да потъне в гората. През разделените от него пламъци Бони видя как той рухна на земята, опитвайки се да се пребори с огъня, а после се надигна и отново хукна да бяга. После пламъците отново го закриха и тя не можа да види нищо повече.

И тогава си спомни за Мередит… и Мат. Мередит лежеше там, отпуснала глава в скута на Каролайн, но леко надигната, за да може да види всичко. Мат още беше проснат по гръб. Ранен, но не чак толкова зле, колкото Стефан.

— Елена — повика я Бони, за да привлече вниманието на светещата фигура, след което извърна очи към Стефан.

Ярката фигура се приближи още повече. Стефан не примигна. Гледаше право към светлината и се усмихваше.

— Той бе спрян. Благодарение на теб.

— Бони беше тази, която ни призова. А тя нямаше да се озове на подходящото място в подходящия момент без твоята помощ и, разбира се, без помощта на останалите.

— Опитах се да спазя обещанието си.

— Зная, Стефан.

На Бони обаче не й хареса как прозвуча всичко това. По-скоро като сбогуване… при това завинаги. Припомни си собствените си думи: той може да отиде на друго място или… просто да си отиде. Но тя не искаше Стефан да отива, където и да е. Сигурно някой, който толкова много прилича на ангел…

— Елена — каза тя, — не можеш ли… да направиш нещо? Не можеш ли да му помогнеш? — Гласът й се разтрепери.

Изражението на Елена, когато се обърна, за да я погледне, бе нежно, но толкова тъжно, че още повече разстрои Бони. Напомняше й за някого и след кратък размисъл се сети — за Хонория Фел. Очите на Хонория изглеждаха също така безутешни, сякаш се взираше във всички неизбежни злини, с които бе пълен светът. Всички несправедливости, всичко онова, което не трябваше да съществува, но съществуваше.

— Мога да направя нещо — каза тя. — Но не зная дали това е помощта, която иска той. — Отново се обърна към Стефан. — Стефан, мога да те излекувам от това, което Клаус ти причини. Тази нощ притежавам тази Сила. Но не мога да те излекувам от това, което Катрин ти е причинила.

Бони трескаво затърси обяснение на тези думи. Това, което Катрин му бе причинила… но нали Стефан се бе възстановил преди няколко месеца от мъчението, на което Катрин го бе подложила в криптата. После Бони се досети. Това, което Катрин бе причинила на Стефан, е било превръщането му във вампир. Преди много столетия.

— Беше толкова отдавна — каза Стефан на Елена. — Ако ме излекуваш от това, ще се превърна в купчина пепел.

— Да. — Сега Елена не се усмихна, а само продължи да го гледа втренчено. — Искаш ли помощта ми, Стефан?

— И да продължа да живея в този свят, в сенките… — Гласът на Стефан сега бе спаднал до шепот, зелените му очи бяха премрежени и далечни. На Бони й се искаше да го раздруса. Живей, мислено го посъветва тя, но не посмя да го изрече на глас. Опасяваше се, че може да го подтикне да вземе точно противоположното решение. После й хрумна нещо друго.

— Да продължиш да се опитваш. Тъй като другия избор е просто да се предадеш — каза тя, а Елена и Стефан я изгледаха с изненада. Бони се озърна, вирна брадичка и видя как на устните на Елена се появи лека усмивка. Елена се обърна към Стефан и той на свой ред също се опита да се усмихне.

— Да — промълви той тихо към Елена, — искам помощта ти.

Тя се наведе и го целуна.

Бони усети как сиянието започна да се прелива от Елена към Стефан също като река от искряща светлина, която го обгръщаше, заливаше го отвред така, както преди малко гъстата тъмна мъгла бе погълнала Клаус. Като водопад от диаманти, докато тялото на Стефан не засия като това на Елена. За миг Бони си представи, че може да вижда как кръвта циркулира в тялото му, достигайки до всяка вена, до всеки капиляр, за да излекува всичко, до което се докосне. После сиянието постепенно се смали до златиста аура, всмуквайки се обратно в кожата на Стефан. Ризата му още си оставаше изпокъсана, но под нея плътта му вече беше гладка, стегната и заздравяла. Бони усети как очите й се уголемиха неимоверно при това чудо. Накрая не можа да се сдържи да не докосне изцерената му кожа.

Беше като всяка нормална кожа. Дори следа не бе останала от ужасяващите рани.