Тотален контрол

Джордж Каплан се изкачи на едно малко възвишение и замръзна. В бързо спускащия се здрач на около три метра от него стоеше висок, почти двуметров мъж — тъмни очила скриваха базалтово сините очи, раменете му бяха широки и силни, краката напомняха телеграфни стълбове и въпреки лекото отпускане в кръста човек би си помислил, че е бивш професионален футболист. Стоеше с ръце в джобовете.

Каплан присви очи.

— Лий?

Специален агент Лий Сойър от ФБР пристъпи напред. Двамата си стиснаха ръцете.

— Здрасти, Джордж.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Сойър огледа околността и пак се обърна към Каплан.

Ъгловатото му лице имаше изразителни, пълни устни. Оредяващата черна коса беше посребрена. Високото чело и тънкият, леко кривнат вдясно нос, спомен от минали премеждия, както и огромният ръст вдъхваха респект.

— Когато американски самолет се разбие на американска територия вследствие на саботаж, както изглежда, ФБР не може да не прояви интерес, Джордж. — Лий Сойър изгледа Каплан красноречиво.

— Саботаж? — попита Каплан изненадано.

Сойър кимна към отломките.

— Проверих данните на метеоролозите. Не е имало нищо, което да предизвика подобно нещо, а и самолетът е бил съвсем нов.

— Това не означава саботаж, Лий. Все още е рано да се каже със сигурност. Вероятността може да е едно на милион, но не е изключено причината да е грешка на пилотите.

— Джордж, открихме част от самолета, която представлява голям интерес за нас. Бих искал да я огледаш много внимателно.

Каплан изсумтя.

— Ще мине доста време, докато изровим всичко от този кратер. Както виждаш, повечето отломки могат да се вдигнат с една ръка.

При отговора на Сойър коленете на Каплан сякаш омекнаха.

— Това, за което говоря, не е в кратера. И е доста голямо. Дясно крило и двигател. Открихме го преди около половин час.

Каплан остана неподвижен цяла минута, вторачил широко отворени очи в безизразната физиономия на Сойър. Специалният агент го дръпна към колата си.

Наетият буик потегли, когато потушаваха последните пламъци. Тъмнината скоро щеше да обгърне десетметровата яма, превърнала се в гроб за сто осемдесет и едно човешки същества.

10.

Реактивният Гълфстрийм набраздяваше небето със сребриста ивица. Луксозният салон напомняше фоайе на скъп хотел — дървени ламперии, кафяви кожени кресла, добре зареден бар, барман и всичко останало. Сидни Арчър се бе свила в едно от огромните кресла и стискаше клепачи. На челото й бе поставен студен компрес. Когато най-накрая махна компреса и отвори очи, имаше вид на упоена — подпухнали клепачи, забавени движения. А не бе вземала лекарства, нито пък се бе възползвала от асортимента на бара. Умът й беше блокирал — днес съпругът й бе загинал при самолетна катастрофа.

Огледа се. Куентин Роу й бе предложил да лети с него със самолета на корпорацията. В последния момент, сякаш за да увеличи болката й, Гембъл бе решил да дойде с тях. Сега той беше в частния си салон, в задната част на самолета. Сидни се надяваше да си остане там през цялото време. Вдигна глава и забеляза, че Ричард Лукас, шефът на вътрешната охрана на компанията, я наблюдава внимателно.

— Спокойно, Рич — каза Куентин Роу, когато мина пред него и се приближи до Сидни, за да седне до нея. — Е, как си? — попита той тихо. — Имаме малко валиум на борда. Заради Нейтън.

— Пие валиум? — Сидни го изгледа изненадано.

Роу сви рамене.

— Всъщност валиумът е за хората, които пътуват с него.

В отговор Сидни успя да се усмихне, но усмивката й се стопи почти веднага.

— Боже! Не мога да повярвам! — Тя извърна зачервените си очи към прозореца и вдигна ръце към лицето си. — Знам, че всичко това изглежда гнило, Куентин — каза тя с треперещ глас, без да го гледа.

— Слушай, не е забранено да пътуваш в свободното си време, нали? — отвърна той веднага.

— Не знам какво да кажа…

Той вдигна ръка.

— Сега не е мястото и времето за това. Трябва да свърша някои неща. Ако имаш нужда от нещо, само ми кажи.

Сидни го погледна с благодарност. След като той изчезна в дъното на салона, тя се облегна в креслото и отново затвори очи. Сълзите се стичаха по подпухналото й лице. Ричард Лукас продължаваше мълчаливо да я наблюдава.

Сидни избухваше в плач всеки път, когато си припомнеше последния си разговор с Джейсън. Бе му затворила телефона ядосано. Дребна, глупава случка, която не би означавала нищо, която се повтаряше десетки пъти в ежедневието на многобройни щастливи семейства, но… това ли трябваше да е последният спомен от съвместния им живот? Потрепери от ужас и стисна подлакътниците. И всичките й подозрения през последните няколко месеца… Боже! Той бе полагал такива усилия, за да получи чудесна нова работа, а тя единствено си го бе представяла, колко абсурдно, в прегръдките на по-красиви от нея жени. Чувството за вина бе убийствено. Остатъкът от живота й щеше да е белязан от тази кошмарна, ужасна неспособност да оцени правилно мъжа, когото обичаше.