Тотален контрол

Родителите на Джейсън бяха починали преди години. Той нямаше братя и сестри и бе приел семейството на Сидни като свое, а нейните близки го бяха посрещнали с радост. Двамата й по-големи братя вече се бяха обадили, за да й предложат помощта и съчувствието си. Накрая и двамата се бяха разплакали.

Авиокомпанията беше предложила на Сидни да я превози със самолет до малкото градче, край което бе станала катастрофата, но тя беше отказала. Не би могла да понесе присъствието на близките на другите жертви. Представяше си как се качват на дълги сиви автобуси, без да говорят, без да смеят да се погледнат в очите, с треперещи от изтощение крайници и изопнати до краен предел нерви, които всеки момент могат да се скъсат от чудовищното напрежение. Да се справи с обърканите си чувства, с мъката и неспособността си да приеме истината бе достатъчно мъчително и без да е заобиколена от хора, които преживяват същите страдания. В момента изобщо не би било утеха, че и други страдат като нея.

Качи се на горния етаж, мина по коридора и спря пред спалнята. Вратата беше открехната. Сидни огледа познатите предмети в стаята — те имаха своя собствена история, будеха спомени, неотделими от живота й с Джейсън. Накрая очите й спряха на неоправеното легло. Толкова много удоволствия бяха преживели там… Не можеше да повярва, че онази сутрин, когато му се бе скарала, е била последната.

Затвори вратата тихо и отиде до стаята на Ейми. Равномерното дишане на дъщеря й я успокои. Сидни седна на люлеещия се стол до креватчето. С Джейсън бяха успели да я преместят от люлката в него наскоро. Операцията ги бе накарала да прекарат няколко нощи на пода до леглото, докато Ейми свикне с новата обстановка.

Сидни се вгледа в момиченцето и се залюля на стола. Топката руса коса, крачетата, обути в дебели чорапи, измъкнали се от завивката. В седем и половина Ейми извика и рязко седна, със здраво стиснати очи, като подплашена птичка. След миг майката прегърна дъщеря си и я залюля в ръцете си, докато Ейми не се събуди напълно.

Когато слънцето изгря, Сидни изкъпа Ейми, изсуши косата й, облече я с топли дрехи и й помогна да слезе по стълбата, за да отидат в кухнята. Докато правеше закуската и кафето, Ейми отиде в другата стая и се заигра с вечно нарастващата купчина играчки в ъгъла. Сидни отвори бюфета и машинално извади отвътре две чаши. Тръгна към кафеварката и спря по средата. Прехапа устни, докато не преодоля желанието си да крещи. Имаше чувството, че е срязана на две половини. Върна чашата в бюфета и занесе на малката маса кафето си и купичка овесена каша.

— Ейми, време е за закуска — каза тя и се обърна към всекидневната. Гласът й едва ли бе по-силен от шепот. Гърлото я болеше, цялото й тяло беше изтръпнало от болка. Момиченцето дотича до вратата. Носеше плюшен тигър и снимка в рамка. Лицето й сияеше, косата й все още бе влажна — права горе, с къдрици в долния край.

Дъхът на Сидни изведнъж секна, когато дъщеря й вдигна снимката. Беше на Джейсън, направена преди около месец в двора. Ейми го бе издебнала и го бе напръскала с градинския маркуч, след това двамата се бяха сборичкали в купчината ярко червени, оранжеви и жълти листа.

— Татко? — Ейми доби загрижено изражение.

Джейсън трябваше да отсъства три дни и тя знаеше, че се налага да обясни на Ейми. Сега три дни й се струваха колкото три секунди. Боже! Сидни се съвзе и се усмихна на дъщеря си.

— Татко ти замина, скъпа — започна тя, неспособна да скрие треперенето на гласа си. — Сега сме само двете. Гладна ли си? Искаш ли да закусиш?

— Татко на работа ли е? — продължи да любопитства Ейми. Малкото й пръстче сочеше към снимката. Сидни вдигна дъщеря си и я сложи в скута си.

— Знаеш ли кого ще видиш днес?

Ейми я погледна очаквателно.

— Дядо и Мими.

Устните на детето се закръглиха и след това се разтеглиха в усмивка.

То закима ентусиазирано и изпрати въздушна целувка към хладилника, на който с магнит бе залепена снимка на баба му и дядо му.

— Дядо. Мими.

Сидни взе внимателно снимката на Джейсън и бутна към Ейми купичката с каша.

— Преди да тръгнеш обаче, трябва да се нахраниш, нали? Има кленов сироп и масло, както я обичаш.

— Аз сама. Сама!

Ейми слезе от скута на майка си и седна на своя стол, после започна внимателно да се храни.

Сидни въздъхна и закри очи. Опита се да стои неподвижно, но въпреки усилието не успя да потисне риданията си. Най-накрая излезе от кухнята, стиснала снимката в ръце. Изтича нагоре по стълбата, остави снимката върху шкафа в спалнята, хвърли се върху леглото и се разплака, заровила лице във възглавницата.

Минаха цели пет минути, но болката не утихна. Обикновено Сидни улавяше местонахождението на Ейми като радар, но този път не усети, че е дошла, докато малката й ръчичка не я задърпа за рамото. Ейми легна до майка си и се сгуши в нея. Видя сълзите.

— Ох, ох, ох — забърбори тя и докосна мокрото лице на майка си. После го улови с ръце и също се разплака. — Мама плаче!