Тотален контрол

— Да. Зачудих се защо са им се обадили. Казват, че било нормална процедура, когато се случи нещо подобно.

Сидни застана вдясно от вратата и бавно протегна ръка към дръжката.

— Сидни, при мен в службата останаха някои неща на Джейсън. Снимки, един пуловер, който ми даде веднъж, книги. Опитваше се да събуди интереса ми към литературата от осемнайсети и деветнайсети век, но, боя се, безуспешно.

— Да, да. Опитваше същото и с Ейми. Наложи се да му напомня, че преди да се занимава с Волтер, е по-добре да се научи да чете й пише.

Двете се засмяха и това беше приятно при дадените обстоятелства.

— Можеш да дойдеш да ги вземеш, когато поискаш.

— Ще дойда, Кей. Ще излезем да хапнем и ще поприказваме повече.

— За мен ще е удоволствие, Сид.

— Благодаря за нещата, които ми каза, Кей. Помогна ми много.

— Джейсън беше свестен човек, Сид.

Сидни почувства как сълзите й напират, но когато погледна сянката под вратата, отново се овладя.

— Да, беше. — Произнесе последната дума с ледено примирение.

— Сид, ако имаш нужда от нещо, от каквото и да е, обади се, чуваш ли?

Сидни се усмихна.

— Благодаря ти, Кей. Може би ще ти се обадя.

Веднага щом прекъсна линията и свали слушалката от ухото си, Сидни отвори рязко вратата.

Филип Голдман не изглеждаше ни най-малко смутен.

Стоеше пред вратата — плешива глава, изразително лице, заоблени рамене, малко шкембенце — и я гледаше втренчено с изпъкналите си очи. Дрехите му изглеждаха скъпи и наистина бяха такива. С обувки Сидни беше с около два сантиметра по-висока от него.

— Сидни, минавах и видях, че кабинетът ти свети. Нямах представа, че си тук.

— Здравей, Филип — поздрави тя и го изгледа съсредоточено. В йерархията на фирмата Филип Голдман беше едно стъпало по-ниско от Хенри Уортън. Имаше солидна клиентела и животът му бе насочен към напредването в кариерата.

— Трябва да кажа… изненадан съм, че те виждам тук, Сидни.

— Точно сега трудно бих понесла да се прибера у дома, Филип.

Той кимна.

— Да, да, разбирам. — Видя телефонната слушалка в ръката й и попита: — Говориш ли с някого?

— Свърших. Личен разговор. Трябва да се погрижа за куп неща.

— Разбира се. Смъртта е тежък удар. Внезапната смърт още повече. — Продължаваше да я гледа втренчено.

Сидни почувства, че лицето й се налива с кръв. Обърна се, взе чантата си от канапето и бутна вратата напред, за да откачи палтото си. Филип Голдман трябваше да се отдръпне, за да не го удари.

— Имам среща и закъснявам.

Голдман отстъпи крачка. Сидни затвори вратата и демонстративно я заключи.

— Сидни, може би моментът не е подходящ, но искам да те поздравя за работата ти по сделката със „Сайбърком“.

Тя рязко се обърна.

— Не бива да обсъждаме това, Филип.

— Знам, Сидни. Все пак, името ти се споменава няколко пъти в „Уолстрийт Джърнъл“. Нейтън Гембъл сигурно е доволен.

— Благодаря ти, Филип. — Застана с лице към него. — Трябва да тръгвам.

— Обади се, ако мога да помогна с нещо.

Сидни кимна, мина бързо по коридора към фоайето и изчезна зад ъгъла.

Голдман тръгна след нея, за да се увери, че влиза в асансьора, после бавно се върна до кабинета й. Огледа се, извади ключ, отвори вратата и влезе. Бравата изщрака и отново настъпи тишина.

20.

Сидни спря джипа на големия паркинг и тръгна към петнайсететажната сграда, в която се помещаваше световната централа на „Трайтън“. Каза коя е пред разговорната уредба до вратата. Видеокамерата, монтирана отгоре, бе насочена право към лицето й. Отвори се малко капаче и й наредиха да мушне палеца си в скенера за пръстови отпечатъци. Помисли си, че мерките за сигурност, които прилагаше „Трайтън“ след работно време, едва ли отстъпват на тези на ЦРУ Вратата от метал и стъкло се плъзна безшумно встрани. Влезе във фоайето на сградата, в което имаше малък водопад, изумително висок стъклен таван и мрамор, колкото да се изчерпи средно голямо находище. Когато тръгна към асансьора, лампите се запалиха автоматично и осветиха пътя й. Зазвуча приглушена музика, а вратите на асансьора се отвориха сами, когато приближи. В централата на „Трайтън“ бе демонстрирана цялата технологична мощ на компанията.

Качи се на осмия етаж.

Униформеният пазач стана от мястото си и стисна ръката й. В очите му имаше болка.

— Здравей, Чарли.

— Мисис Арчър, моите съболезнования.

— Благодаря ти, Чарли.

Той поклати глава.

— Малко преди да стигне до върха. Работеше повече от всеки друг. Колко пъти сме оставали само двамата в цялата сграда! Понякога ми носеше кафе и сандвич. Без да го моля, просто го правеше. Не беше като повечето важни клечки тук, които си мислят, че са кой знае какво.

— Прав си, Джейсън не беше такъв.

— Не беше. Какво мога да направя за вас? Трябва ли ви нещо? Само кажете.

— Кей Винсънт тук ли е още?

Чарли я изгледа с недоумение.

— Кей? Не знам. Поех дежурството в девет. Тя обикновено си тръгва към седем, така че не сме се засекли. Нека проверя.

Чарли отиде до пулта. Кобурът с пистолета се удряше в бедрото му, а ключовете, окачени на колана, подрънкваха с всяка крачка. Седна на мястото си, сложи си слушалките и натисна някакви копчета. След малко поклати глава.

— Няма я.