Тотален контрол

Сидни прекъсна линията и прибра телефона. Думите на Уортън я бяха засегнали, но може би пък не биваше да е толкова наивна? С Хенри бяха колеги и приятели в професията, но само до определена степен. Разговорът й с него й бе показал колко повърхностни могат да са понякога служебните отношения. Докато работиш и не предизвикваш смущения, докато благосъстоянието на фирмата се увеличава, няма за какво да се безпокоиш. Сега, когато внезапно се бе превърнала в самотна майка, трябваше да направи всичко възможно кариерата й на юрист да не бъде прекратена. Още един проблем, който се добавяше към купчината други.

Тръгна по павираната алея и се насочи към известната университетска ротонда. Мина покрай не по-малко известната сграда, в чиито самостоятелни стаи, почти непроменени от времето на Томас Джеферсън и отоплявани само с камини, живееха най-добрите студенти. Красотата на университетския комплекс винаги я бе изпълвала с възхищение. Сега не й обърна внимание. Измъчваха я множество въпроси и бе крайно време да потърси отговорите им. Седна на стъпалата пред ротондата и пак извади клетъчния телефон. Набра номера. Телефонът иззвъня два пъти.

— „Трайтън Глоубъл“.

— Кей? — каза Сидни.

— Сид? — Кей Винсънт, секретарката на Джейсън, беше прехвърлила петдесетте и обожаваше Джейсън. Няколко пъти дори бе идвала, за да се грижи за Ейми, когато им се бе налагало да излизат. Сидни я бе харесала от самото начало и двете често споделяха мненията си за майчинството, работата и мъжете.

— Кей, как си? Съжалявам, че не ти се обадих досега.

— Как съм аз? О, боже, Сид, толкова съжалявам! Толкова съжалявам!

Сидни почувства как сълзите напират в гърлото на по-възрастната жена.

— Знам, Кей, знам. Стана толкова внезапно, толкова… — Гласът й потрепери, но успя да се овладее. Трябваше да научи някои неща, а Кей Винсънт беше най-честният източник на информация, който би могла да си представи. — Кей, Джейсън си взе отпуск, нали?

— Да. Каза, че щял да боядиса кухнята и да оправи гаража. Говореше за това от седмица.

— Не е ли споменавал пред теб за пътуването до Лос Анджелис?

— Не. Ужасих се, когато разбрах, че е бил в онзи самолет.

— Идвал ли е някой при теб, за да говорите за Джейсън?

— Много хора. Всички са потресени.

— А Куентин Роу?

— Да, няколко пъти. — Кей замълча за миг и попита: — Сид, защо са тези въпроси?

— Кей, това трябва да си остане между нас. Мислех, че Джейсън заминава за Лос Анджелис, за да си уреди нова работа в друга фирма. Това ми каза самият той. Неотдавна открих, че не е било истина.

Докато Кей асимилираше чутото, Сидни се осмели да зададе още един въпрос:

— Идва ли ти наум нещо, което би могло да го накара да ме излъже? Държал ли се е особено на работното си място?

Последва дълга пауза.

— Кей? — Сидни се раздвижи на стъпалата. Започваше да схваща. Изправи се рязко.

— Сид, наистина при нас е строго забранено да обсъждаме компанията. Не искам да имам неприятности.

— Знам, Кей. Аз съм един от адвокатите на „Трайтън“, забрави ли?

— Да, но е малко по-различно. — Гласът на секретарката изведнъж се загуби. Сидни се зачуди дали не е затворила, но след това чу Кей отново. — Можеш ли да ми се обадиш по-късно довечера? Не искам да говоря за това в работно време. Ще съм си у дома към осем. Все още ли пазиш телефонния ми номер?

— Разбира се, Кей. Благодаря ти.

Кей Винсънт затвори, без да каже нищо повече.

Джейсън рядко говореше със Сидни за работата си в „Трайтън“, макар като адвокат от „Тайлър, Стоун“ тя да бе в течение на много неща. Мъжът й гледаше на етичната страна на задълженията си много сериозно. Винаги се стараеше да не поставя жена си в неловко положение. Поне досега. Сидни бавно се върна в подземния паркинг.

Плати на пазача и тръгна към колата си. Изведнъж се обърна, но мъжът вече беше изчезнал зад ъгъла. Сидни се върна бързо на улицата и се озърна. Нямаше жива душа. Но имаше множество магазини. Човек би могъл да се скрие в някой от тях само за секунда. Беше го забелязала най-напред, когато седеше на стъпалата пред ротондата. Гледаше я, скрит зад едно дърво. Беше висок поне един и осемдесет, облечен с тъмен шлифер. Лицето му беше полускрито зад тъмни очила, яката му бе вдигната и още повече скриваше чертите му. На главата си носеше кафява шапка, но въпреки това Сид бе успяла да види, че косата му е светла — руса, червеникаворуса може би. За момент се зачуди дали и параноята не се прибавя към списъка от проблеми, но нямаше време да разсъждава повече. Трябваше да се прибере у дома. Утре трябваше да вземе дъщеря си. Спомни си, че майка й бе споменала възпоменателна служба за Джейсън. Трябваше да я уреди. Мисълта за службата я накара да си спомни кошмарния факт, че Джейсън наистина е мъртъв. Независимо как и защо я бе излъгал, него го нямаше. Сидни подкара към дома.

18.