Тримата мускетари

— Аз се смея рядко, господине — продължи непознатият, — и можете сам да се убедите в това по израза на лицето ми; но държа да запазя правото си да се смея, когато ми е приятно.

— А аз — викна д’Артанян, — аз не позволявам на никого да се смее, когато ми е неприятно.

— Истина ли, господине? — продължи най-спокойно непознатият. — Е, това е съвсем правилно.

И като обърна гръб, той се запъти към голямата врата на странноприемницата, където д’Артанян бе забелязал още при пристигането си напълно оседлан кон.

Но д’Артанян не беше свикнал да изпуска хората, които са имали дързостта да се подиграят с него. Той измъкна цялата си шпага и тръгна след него, като викаше:

— Обърнете се, обърнете се, господин присмехулко, за да не ви ударя в гръб.

— Мене да ударите! — каза непознатият, като се врътна и изгледа младежа учудено и с презрение. — Хайде, хайде, драги, вие сте луд!

После добави шепнешком, сякаш говореше на себе си:

— Жалко, каква находка за негово величество, който търси навсякъде храбреци, за да увеличи редовете на своите мускетари!

Едва успя да довърши и д’Артанян замахна така яростно с шпагата си, че ако непознатият не беше отскочил бързо назад, навярно това щеше да бъде последната шега в живота му. Тогава той видя, че работата става сериозна, изтегли шпагата си, поздрави противника си и зае отбранително положение. Но в същия миг двамата му събеседници и съдържателят на странноприемницата се нахвърлиха върху д’Артанян и започнаха да го удрят с тояги, лопати и маши. Това измени така бързо и решително боя, че докато д’Артанян се извръщаше, за да се брани от този град от удари, неговият противник прибра все така спокойно шпагата си в ножницата и от действуващо лице, каквото не можа да стане, се превърна в зрител на боя — роля, която изпълняваше със свойственото си равнодушие, като все си мърмореше:

— Дявол да ги вземе тия гасконци! Сложете го на оранжевия му кон и да си върви.

— Но не преди да те убия, страхливецо! — викаше д’Артанян, като се бранеше най-ожесточено и не отстъпваше нито крачка от тримата си противници, които го обсипваха с удари.

— Гасконско самохвалство — прошепна благородникът, — кълна се в честта си, тия гасконци са непоправими! Продължете тогава играта, щом толкова настоява. Когато му дойде до гуша, сам ще каже стига.

Но непознатият не знаеше с какъв упорит човек има работа; д’Артанян никога не би поискал милост. Боят продължи още няколко секунди; най-после, капнал, д’Артанян изпусна шпагата си, която с един удар от тояга бе счупена на две. Почти в същото време друг удар по челото свали д’Артанян на земята цял в кърви и едва ли не в безсъзнание.

В този миг много хора се стекоха на местопроизшествието. Съдържателят на странноприемницата, който се боеше от скандал, занесе с помощта на слугите си ранения в кухнята, където положиха известни грижи за него.

А благородникът се върна пак на прозореца и загледа някак нетърпеливо цялата тая тълпа, която сякаш много го дразнеше с присъствието си.

— Е! Как е оная луда глава? — запита той, като се обърна към вратата, която се отваряше; въпросът бе зададен на съдържателя, който идеше да се осведоми за състоянието му.

— Ваше превъзходителство сте жив и здрав, нали? — запита съдържателят.

— Да, напълно жив и здрав, драги стопанино, и ви питам какво стана с нашия младеж.

— По-добре е — отвърна съдържателят. — Изгуби напълно съзнание.

— Наистина ли? — запита благородникът.

— Но преди да припадне, събра последни сили, за да ви предизвика на дуел.

— Та този юначага е самият дявол! — извика непознатият.

— О! Не, ваше превъзходителство, той не е дявол — отвърна съдържателят, като сви презрително устни. — Докато беше в безсъзнание, ние го претърсихме и намерихме във вързопа му само една риза, а в кесията му само дванадесет екю, което не му попречи обаче да каже, като припадаше, че ако това се беше случило в Париж, вие щяхте да се разкаете веднага, а сега ще се разкаете по-късно.

— Тогава — забеляза студено непознатият — той е някой преоблечен чистокръвен принц.

— Казвам ви това, ваше превъзходителство — продължи съдържателят, — за да бъдете нащрек.

— Не спомена ли някого в гнева си?

— Разбира се, тупаше се по джоба и казваше: „Ще видим какво ще каже господин дьо Тревил, щом разбере, че са обидили човек, който се намира под негово покровителство“.

— Господин дьо Тревил ли? — изненада се непознатият и стана по-внимателен. — Значи той тупаше по джоба си и споменаваше името на господин дьо Тревил?… Слушайте, драги стопанино, сигурен съм, че докато младежът е бил в безсъзнание, не може да не сте надникнали в тоя джоб. Какво имаше там?

— Писмо до господин дьо Тревил, капитан на мускетарите.

— Истина ли?

— Да, точно както имах честта да кажа, ваше превъзходителство.

Съдържателят не беше особено проницателен и изобщо не забеляза изражението, което придоби лицето на непознатия при тези думи. Той се отдръпна от прозореца, където бе опрял леко лакътя си, и сви неспокойно вежди.