Тримата мускетари

Читателят може да си представи колко голяма бе радостта ни, когато, прелиствайки този ръкопис — последната ни надежда, — намерихме на двадесетата страница името на Атос, на двадесет и седмата — името на Портос, а на тридесет и първата — името на Арамис.

Откриването на съвсем неизвестен ръкопис във време, когато историческата наука е достигнала до такова високо стъпало, ни се стори едва ли не чудо. Ние веднага поискахме позволение да го отпечатаме с цел да се представим един ден пред Академията на историческите надписи и литература с чужд багаж, ако не успеем, което е твърде вероятно, да влезем във Френската академия с наш собствен. Длъжни сме да кажем, че това разрешение ни бе дадено вежливо. Подчертаваме това, за да опровергаем публично всички зложелатели, които твърдят, че живеем при една власт, доста зле разположена към литераторите.

И така днес ние предлагаме на нашите читатели първата част от този ценен ръкопис, като възстановяваме заглавието, което му подхожда, и поемаме задължението, ако тази първа част има успеха, който заслужава, в което не се съмняваме, да издадем веднага и втората част.

И тъй като кръстникът е втори баща, подканваме читателя да благодари или да се сърди за удоволствието или за досадата при прочитането на книгата на нас, а не на конт дьо Ла Фер.

А сега да преминем към нашата история…

Част първа

I ТРИТЕ ПОДАРЪКА НА БАЩАТА ГОСПОДИН Д’АРТАНЯН

В първия понеделник на месец април 1625 година градчето Мьон, където се роди авторът на „Романа на розата“, изглеждаше така развълнувано, сякаш хугенотите бяха направили от него втори Рошел. Много граждани, като видяха, че жените бягат откъм главната улица и като чуха крясъците на децата по праговете, надянаха бързо доспехите си, въоръжиха се кой с мускет, кой с пика, за да си придадат по-мъжествен вид, и се отправиха към странноприемницата „Свободният мелничар“, където се трупаше гъста, шумна, любопитна тълпа, която се увеличаваше всеки миг.

По онова време смутовете бяха нещо обикновено и рядко минаваше ден, без тоя или оня град да отбележи в летописите си такова събитие. Благородниците враждуваха помежду си; кралят воюваше с кардинала; испанците воюваха с краля. А освен тези глухи или явни войни, ту тайни, ту открити, имаше още и крадци, просяци, хугеноти, скитници и слуги, които воюваха с всекиго. Гражданите се въоръжаваха винаги срещу крадците, срещу скитниците и слугите, често — срещу благородниците и хугенотите, понякога срещу краля, но никога срещу кардинала и испанците. И тъй, по силата на този навик в споменатия първи понеделник на месец април 1625 година гражданите, щом чуха шум и не видяха нито жълточервената значка, нито ливреите на слугите на дук дьо Ришельо, се спуснаха към странноприемницата „Свободният мелничар“.

Всеки, който стигнеше там, можеше да види и разбере причината за настаналата суматоха.

Един младеж… — да нарисуваме портрета му само с един замах — представете си Дон Кихот на осемнадесет години; Дон Кихот без доспехи, без ризница и набедреници, Дон Кихот, облечен във вълнена дреха, чийто син цвят се беше превърнал в неуловим оттенък между винена утайка и небесно-гълъбово. Дълго и мургаво лице; изпъкнали скули — признак на хитрост; прекомерно развити челюстни мускули — безпогрешен белег, по който се познава гасконецът дори когато е без барета, а нашият младеж носеше барета, украсена с някакво перо; открити и умни очи; гърбав, но тънко очертан нос; ръст доста едър за юноша, но твърде дребен за зрял мъж. Неопитното око би го взело за пътуващ син на чифликчия, ако не беше дългата шпага, която, увиснала на кожен ремък, се удряше о прасците на своя собственик, когато той вървеше пеш, и о щръкналия косъм на коня му, когато яздеше.

А нашият младеж си имаше и кон и тоя кон беше толкова забележителен, че веднага го забелязаха: той беше беарнско конче на дванадесет или четиринадесет години, с жълт косъм, с оскубана опашка, но със струпеи по краката и макар че вървеше с глава, наведена по-ниско от коленете, което правеше излишен мундщука, той все пак можеше да изминава по осем левги2 на ден. За нещастие качествата му бяха така добре прикрити под странния му косъм и тромавата му походка, че по онова време, когато всички разбираха от коне, гореспоменатото конче направи такова впечатление, когато преди четвърт час влезе в Мьон през вратата Божанси, че дори и стопанинът му изпадна в немилост.

А това впечатление беше още по-мъчително за младия д’Артанян (така се наричаше този Дон Кихот, яхнал своята кобила Росинант), тъй като той съзнаваше смешното положение, в което го поставяше един такъв кон, колкото и добър ездач да беше самият той. Ето защо бе приел с дълбока въздишка този подарък от баща си господин д’Артанян. Знаеше много добре, че животното струва поне двадесет ливри3, но вярно бе и това, че думите, с които беше придружен подаръкът, бяха безценни.