Тримата мускетари

Произведенията на Дюма се ползуват с изключителна популярност в Русия. През 30-те и 40-те години на XIX век преводите на неговите романи и повести се поместват в различни списания, по-точно в „Телескоп“, „Библиотека для чтения“, „Отечественние записки“. След като драмата на Дюма „Анри III и неговият двор“ била поставена на театрална сцена във Франция, тя била преведена на руски език и излязла в отделно издание. Знаменитият трагик В. А. Каратигин поставил пиесата на Дюма на руска сцена в собствен превод.

Един от първите руски преводачи на Дюма е В. Г. Белински. През 1834г. „Телескоп“ помества преведените от Белински творби на Дюма „Мъст“ и „Планината Хеми“. В рецензията на книгата „Съвременни повести на модни писатели. Събрани, преведени и издадени от Ф. Кони“ Белински отбелязва наличието на дълбока поетична мисъл в повестта на Дюма „Маскарад“ и пише за „мощния и енергичен талант“ на А. Дюма. Наистина по-късно големият революционен демократ осъжда лековатия характер на някои драми и романи на Дюма.

Недостатъците на Дюма като романист историк са общоизвестни и очевидни. Но читателят и не трябва да търси в неговите романи истинско пресъздаване на историческата действителност. В своите най-добри произведения Дюма си остава великолепен, увлекателен разказвач, майстор на интригата и композицията, създател на завинаги запомнящи се героични характери, в които своеобразно, дори наивно е въплътена вярата, че хората с ясен ум и воля, които са уверени в себе си и в своята правота, честност и великодушие, могат и трябва активно да се намесват в живота, да защищават според силите си и разбиранията си доброто и правдата, да се борят с лъжата и злото. Дюма е от онези писатели, които цели поколения четат от най-ранно детство чак до старостта си. И естествено е да мислим, че подобно признание не се получава даром.

Из предговора на М. Трескунов към съветското издание

ПРЕДГОВОР,

в който е доказано, че героите на историята, която ще имаме честта да разкажем на нашите читатели, нямат нищо общо с митологията, макар имената им да окончават на -ос и на -ис.

Преди около година, като търсех материали в Кралската библиотека за моята история на Луи XIV, случайно попаднах на „Мемоарите на господин д’Артанян“, напечатани в Амстердам в печатницата на Пиер Руж, както повечето от произведенията през тази епоха, в които авторите държаха да кажат истината, без да бъдат затворени за по-дълго или по-кратко време в Бастилията. Заглавието ме привлече: взех ги у дома, разбира се, с разрешение на господин библиотекаря, и ги прочетох на един дъх.

Нямам намерение да правя тук разбор на това интересно произведение, а ще се задоволя да насоча към него ония от моите читатели, които ценят картините на епохата. Те ще намерят в тия мемоари портрети, нахвърляни от ръката на майстор, и макар че повечето от тия скици са рисувани по казармени врати и по стени на кръчми, те ще познаят лесно в тях образите на Луи XIII, на Ана Австрийска, на Ришельо, на Мазарини и на по-голяма част от придворните по онова време, подобни на образите в историята на господин Анкети1.

Но както знаем, не винаги всичко, което поразява капризния ум на поета, прави впечатление и на широкия кръг читатели. Като се възхищавахме, както несъмнено и други ще се възхищават, на подробностите, за които споменахме, порази ни нещо, на което навярно никой преди нас не беше обърнал и най-малко внимание.

Д’Артанян разказва, че при първото си посещение у господин дьо Тревил, капитан на кралските мускетари, срещнал в чакалнята му трима младежи на име Атос, Портос и Арамис, от прославения полк, където и той желаел да има честта да бъде приет.

Тези три чужди имена, признаваме, ни учудиха и веднага ни хрумна мисълта, че това са само псевдоними, под които д’Артанян е скрил може би имената на знатни личности, или пък самите им собственици са ги избрали в деня, когато поради прищявка, недоволство или разорение облекли скромната мускетарска униформа.

Не се успокоихме дотогава, докато не намерихме в съвременните произведения следи от тези необикновени имена, които бяха възбудили толкова силно нашето любопитство. Само списъкът на книгите, които прочетохме, за да постигнем тази цел, би изпълнил цяла глава, което може би е много поучително, но положително малко забавно за нашите читатели. Ето защо ще се задоволим да им съобщим само, че тъкмо когато щяхме да изоставим нашите издирвания, обезсърчени от толкова безплоден труд, намерихме най-после благодарение съветите на нашия прочут и учен приятел Полен Парис един ръкопис под номер 4772 или 4723, не си спомняме вече добре, със следното заглавие:

„Мемоари на господин конт дьо Ла Фер, отнасящи се до някои събития, които станаха във Франция към края на царуването на крал Луи XIII и в началото на царуването на крал Луи XIV.“